петък, 29 януари 2010 г.

Пет нови тенденции в коктейлите

Напоследък манията по органичното хранене и разбиването на съставките (т.нар. молекулярна кухня) се е пренесла и зад бара. Барманите вече приличат на готвачи. Подочух, че тази година и у нас ще бъдат пуснати крайно новаторски и интересни продукти. Например спагети от алкохол. Смукваш две-три и връзваш кънките. Ихууууу:)
Тенденцията за навлизането на храната в коктейлите е неотменно на първо място. Но има и още.


#1 Бар-шефът
Всеки може да смеси различни съставки и да ги налее в чаша. Съвсем друго е обаче, когато имате бар-шеф – специалистът, който умее да си служи с всичко около него, за да създаде от тези съставки една перфектно балансирана напитка.
Бaр-шефовете обикновено работят съвместно с кулинарния екип на ресторанта/хотела и използват съставки като свежи ментови листа, лимонена трева, нерафинирана захар, свежи билки като босилек и кориандър, ванилия, джинджифил, чили и лавандула, както и плодове: боровинки, ягоди и всякакви други сезонни и регионални плодове. Професионалните миксологисти са вече вид висши кулинари. Взаимодействието на бара с кухнята се засилва, а обогатяването на вкусовете е в посока характерни нагарчащи, все по-често домашни и пикантни вкусове като тези на Aperol, Campari, Cynar и Amaro’s.

#2 Природата в чаша
Тенденцията на 2009 е да се върнем към природата, използвайки това, което планетата е създала и ни предлага от началото на летоброенето: пресни плодове и зеленчуци, органични чайове, естествени минерални и пенливи води от чисти източници и дори бамбукови сламки и шишове, които се рециклират.
Така, вместо да допълним коктейла с тоник или сода, естествената газирана вода от бутилка добавя точното количество пенливост и свежест, но без добавената сода.

#3 Олд-скул напитки с нов облик
Старомодните напитки се завръщат и барманите вадят изпод тезгясите прашни книги с рецепти. Знанието за продуктите е ключ за модерния барман. Да знае какво съдържа например коктейлът Sidecar (един от най-старите коктейли, първите рецепти за него датират от 1922 г.) е точно толкова важно, колкото да знае и какви други съставки могат да му бъдат добавени, за да се издигне тази класическа напитка до ново ниво за потребителите.

#4 Овкусени алкохоли
В миналото в американските барове е можело да се видят големи стъклени контейнери, в които алкохолът отлежавал с плодове или други тайни съставки, за да придобие определен вкус. Е, днес за щастие такива алкохоли се произвеждат в дестилериите, които са усъвършенствали техниката на "пропиване" и са създали собствени брандове. В глобален смисъл тази тенденция е топло прегърната. Защо? Защото добре овкусеният алкохол е чист, богат, свеж и е перфектната съставка на много от модерните коктейли.

#5 Тайната на забравените ликьори
Кои са "другите" ликьори, скрити на втора линия зад титулярните напитки на бара? Тези забравени ликьори са някои от най-добрите съставки за много специални коктейли: Drambuie, Benedictine, Galliano, Pernod, Sambuca, Absinthe, Licor 43, Chartreuse, Grand Marnier или Amaretto – само да назовем някои. Утрешните бармани трябва да знаят не само имената им, но най-вече вкуса и аромата на всеки от тях, защото те могат да бъдат перфектно допълнение към високоалкохолните съставки.

Винаги е време за коктейл!

Твърдо стоя зад това твърдение. Няма неподходящ сезон, ден или час за един коктейл. И причината е, че те са тоооооолкова много видове, че поне един от тях може да пасне перфектно на всяко едно обстоятелство.

Напоследък манията по органичното хранене и разбиването на съставките (т.нар. молекулярна кухня) се е пренесла и зад бара и навлиза усремено в коктейлите. Повече за тази супермодерна тенденция може да прочетете тук, но сега да се върнем към класичеките коктейли.

Магията в чаша се ражда тогава, когато сладките, горчивите и киселите съставки са в абсолютна хармония помежду си, казва един от най-добрите бармани в света, Салваторе Калабрезе. И имаме всички основания да му вярваме. Но за да се превърне коктейлът в "магия в чаша", той е изминал дълъг път.

Първото коктейлно парти в света

според последни изследвания е било в Месопотамия преди 5000 години. Тогава се е пиело вино с мед, ябълков сок и отвара от ечемик (предшественик на бирата). Археолози са открили глинени изделия край река Тигър, съдържащи следи от тартарна киселина. Тя е характерна за познатия днес коктейл сангрия.
Древните етруски също са пиели подобен коктейл и са познавали виното още преди пристигането на гърците на територията на страната.

Други пък намират корените на коктейлите при китайците отпреди 3000 години, които пиели плодови сокове, смесени с лед и сняг (сорбе?), или при древните гърци и римляни, които забърквали коктейли от вино и билки.
Нашите прадеди също не изоставали от модата. Славяните първи пробвали коктейл от мед и вино, познат в историята като медовина.


Родината на съвременния коктейл е Северна Америка


По време на златната треска находчив американски младеж на име Джеремая Томас започнал да прави шоу в заведението си, като смесвал различни напитки, за което изисквал от клиентите си входна такса, хитреца. Това американците не са истина...Измислят как да правят пари от въздуха, трябва да им се признае.

Първият писмен документ, в който думата е употребена със собственото й значение, е нюйоркското издание The balance от далечната 1806 г. Там коктейлът е определен като "стимулираща напитка, съставена от силни алкохоли, захар и горчиви настойки".

Никога не можем да бъдем сигурни, но най-вероятно коктейлите, близки до днешните, са създадени по време на сухия режим в САЩ през 20-те години на миналия век, когато находчивите американци започнали сами да си произвеждат алкохола, но с толкова долнопробно качество, че барманите го смесвали с различни сокове и подправки, за да направят питието поносимо.

Днес съществуват хиляди рецепти за коктейли и всяка година към тях се добавят стотици нови, а възможностите са практически безкрайни. Всичко зависи от познанията и въображението на бармана.

Съвременният коктейл обикновено се състои от 3 различни вида съставки


За основа се използва спиртна напитка - водка, джин, уиски, текила и т.н., към нея се добавя съставка, която да промени основния й вкус - вермут, някакъв плодов сок, вино, ликьор, дори и яйца и сметана, а накрая се добавя специална съставка, която да подобри вкуса и да добави цвят на питието - гренадин, синьо кюрасо и др.

Класическите коктейли

са около стотина и всеки уважаващ себе си барман знае рецептите им наизуст. Официалните коктейли са няколко вида - аперитивни (разновидностите на "Мартини", "Манхатън", "Олд фешън", "Маргарита", "Дайкири" и др.), лонг дринкс ("Блъди Мери", "Джин физ", "Текила сънрайз"), афтър динър ("Александър", "Френска връзка", "Уайт рашън") и популярни ("Космополитън, "Мохито", "Куба либре", "Секс на плажа"). Разбира се, съществуват и множество други класификации на коктейлите според съдържанието и вида на алкохола в тях, количеството и какво ли още не.

Едни от най-известните

са именно "Манхатън" коктейлите известни отпреди 110 години и смятани за типично американски. Според основната съставка имат различни наименования - "Манхатън скоч", "Манхатън бренди" и др. "Мартини" коктейлите също са сред най-популярните и немалка роля за това има Джеймс Бонд, който особено държи то да му се поднася разклатено, а не разбъркано.

Според специалистите обаче това е по-скоро израз на неговата ексцентричност, защото класическото мартини се пие именно разбъркано. Това се прави винаги когато се смесват два или повече вида алкохол. Коктейлите обикновено се разклащат, когато две течностите са с различна консистенция, като например чист алкохол и сок.

Най-скъпият коктейл


в момента струва забележителните $515 и през последните 3 години е поръчван само 60 пъти, поради което намери място в книгата на "Гинес". Напитка се нарича Ritz Side Car (на снимката) и се предлага в бара "Хемингуей" на хотел "Риц" в Париж.

Съставките му са коняк, ликьор Cointreau и малко прясно изстискан лимонов сок. Причината за неморалната цена е именно конякът 1830 Ritz Reserve, от който са запазени само няколко бутилки в света. Иначе по света се предлагат напитки, в които се слагат злато, диаманти или перли, които изкуствено вдигат цената.



четвъртък, 28 януари 2010 г.

One More ...or no more

Избързах да нахваля новия One More бар на Шишман заради стилната обстановка и приятната атмосфера, но те пък избързаха да ме разочароват.

В 90% от случаите, опитите ми и тези на мои познати да изпият там по две питиета след работа, завършват неуспешно. Причината е, че на вратата те спира някой от т.нар. хостове и ти задава дежурния въпрос „Имате ли резервация?“ След като отговорите с „не, разбира се!“, става ясно, че не се разбирало то чак толкова, защото заведението е полупразно, но за сметка на това е резервирано до последното местенце на бара.

Вижте, пичове. Това първо е бар, а не ресторант. Второ е на улица Шишман, София, а не в Upper Eastside, NY. Да напълниш бар с резервации, освен ако не става дума за някакво специално събитие, е доста тъпо. Някаква поредна БеГе първенющина, кореняща се в нестихващият комплекс на българина да бъде много важен.

Разбирам, че заведението е ново и модерно и едни съпруги с доста „арт“ професии, псевдозвезди, локални контета и други разни хора с твърде свободно време, много искат да са там.

За разлика от тях обаче, аз и други като мен, нямаме време и желание да си планираме ходенето на бар. Защото е почти ежедневие и защото се случва спонтанно, нали разбирате. В края на работния ден просто вдигаш телефона и казваш на човека отсреща, хайде да пием по едно някъде, че главата ми ще изпуши.

Обаче в One More в 7 часа вечерта всичко е резервирано, а в бара има 15 човека. Случвало ми се е да вляза по-късно, когато вече е пълно и отново да ми запречат пътя, сякаш ако нямам резервация не мога дори да пристъпя навътре. Нищо че сигурно ще намеря поне трима познати, при които да поседя и да оставя двайсетачка, без дори да заемам някой безценно резервиран стол.

Малко е дразнещо, честно да ви кажа. От една страна, защото карате хората да се чувстват пренебрегнати и даже малко обидени, все едно са недостойни да споделят едно помещение с онези, „резервиращите“. От друга, защото аз, моите познати и подобните ни имаме всички шансове да бъдем вашите лоялни клиенти. Тези, които така или иначе са през вечер някъде по баровете наоколо. И от трета, защото ако сега сте първи в списъка на локалните сноби, утре ще има по-фешън бар от този и те ще са там. А ние ще сме хората, които ще ви правим оборота. Евентуално.

За всички, които биха казали, добре де, какво ти пречи да си направиш резервация, отговарям – нищо, но намирам това за идиотско и отказвам да го практикувам. Всъщност винаги мога да си похарча трите уискита другаде. Симпатични заведения наоколо има. А и в тях може да се влезе. Ако намеря място, ще остана, ако няма – следващият бар е на две крачки.

So keep walking ;)


сряда, 27 януари 2010 г.

Кратка история на бара

Днес съм в баровско настроение, така че темата е барът. Като истински почитател на баровете съм си направила труда да се поразровя и от разкрия малки частици от еволюцията и пребогатата история на това гениално човешко изобретение!

Прародителите на бара

Първите свидетелства за места с функции, близки до тези на днешните заведения, са отпреди хиляди години. Развитието на заведенията и хотелите са е свързано с транспорта, разбира се. Колкото повече хора са пътували, толкова повече заведения и хотели са се появявали.

Известно е, че в древен Египет са съществували специални места за отдих, еднакво отдалечени едно от друго по протежение на целия т.нар. царски път, който се е простирал от Ефес до столицата на Персия. В тези станции куриерите и пътуващите представители на властта получавали топла храна и уютен подслон.


В древна Гърция обектите за отдих и настаняване не били нещо необичайно, особено по светите места, където са се стичали хиляди поклонници, или пък по време на олимпийските игри.

Сериозен принос в развитието на странноприемниците и "баровете" имат средиземноморските държави, които приютявали множество търговци.

В Азия пък са били известни кервансараите - също един вид заведения.

В средновековна Европа странноприемниците били добре познати. За пътешествениците и посетителите в онези времена били приготвяни елементарни и стандартни храни, които почти винаги били сервирани с бира или вино - отличен начин за предпазване от множество болести, често пренасяни чрез водата.

С течение на времето се изменяла и клиентелата - все повече местни жители, които живеели наблизо, се отбивали в тях. Не след дълго акцентът на пребиваването в подобно заведение се изместил - това вече не било осигуряване на храна и подслон, а развлечението, срещата с другари и… пиенето.

Европейските заселници в Америка пренесли на новия континент и идеята за тези заведения, с които вече били свикнали. Там те еволюирали и през XVIII век се появили първите, наподобяващи съвременните барове. През XX век пък направо завладели света.

Но родината на съвременния бар безспорно е Америка.

Американският бар

Разбира се, първите барове имат малко общо с модерните си наследници. Това били най-обикновени помещения, които осигурявали на преселниците през XVII - XVIII век възможност за отдих и почивка и разговор на по чашка. Най-важната им особеност е бюфетът - прав или кръгъл, на който посетителите се подпирали, тъй като в началото липсвали познатите ни високи столчета. Пред самия плот имало предпазна релса, чиято цел е да пази бармана от буйни клиенти и опити за "самообслужване". Именно от тази релса, наричана бариера, произлиза и името бар - постепенно посетителите започнали да назовават бар целия бюфет с крановете за бира, а впоследствие - и цялото заведение.

През XIX век баровете започват да се модернизират. Големият дървен плот е заменен с красиви метални стойки - значително по-високи от дървените. Появява се и долната релса за подпиране на краката. Все още обаче липсват високите столчета.

Това, което прави този прашен и съвсем не безопасен американски бар различен от европейските му съвременници, е фактът, че там се предлага разнообразие от напитки. Само и единствено напитки.Едва към края на XIX век барманите започват да сервират и сандвичи, което води до появата на т.нар. снекбар, но икономическата криза през Първата световна война слага край на това увлечение. И началото на друго - именно войната прави американския бар изключително популярен в Европа.

Модерният бар

Днес барът е попроменен, но основната му част е същата - бюфетът, вече с разположени пред или около него столчета с високи крака - щъркели. В зависимост от интериора те могат да варират от табуретки до луксозни фотьойли, а част от помещението може да бъде обзаведено с ниски масички или пък сепарета. Барманът често има няколко помощници, които сервират и отсервират - в американските барове няма сервитьорки, а само бармани.

Самостоятелен или част от по-голям комплекс, днес американският бар е в основата на голяма част от заведенията по света. Срещаме го в нощните клубове, в хотела, в ресторанта, на кораба… практически навсякъде.

вторник, 26 януари 2010 г.

Има ли сомелиер в ресторанта?

Повечето хора у нас почти нямат представа какво е то сомелиер, а ресторантите, които разполагат с такъв са колкото пръстите на ръката ви. Така че ако зададете въпроса от заглавието в български ресторант, най-много да ви помислят за непоправим сноб. Или за чужденец. На Запад тези специалисти не са символ на изключителен лукс, а по-скоро на качество. Двете понятия не са равнозначни.

Кой е сомелиерът?

Един добър ресторант безспорно трябва да предлага разнообразие от качествени вина. Да имате богата винена листа и дори редки и много скъпи бутилки обаче съвсем не е достатъчно, защото доброто вино изисква перфектен сервиз, а това е истинска наука. Нарича се сомелиерство, нещо, в което утвърдените страни винопроизводителки, като Франция например, имат стари традиции.
Сомелиерството е висш пилотаж в ресторантското обслужване, и по-точно в сферата на виното.

Сомелиерът е човекът, който:
  • Трябва да усети какво вино бихте желали, дори и ако вие самият не знаете;
  • Трябва да може да препоръча най-добрата храна за съчетаване с избраното вино или обратно – ако вече сте избрали храната, той трябва да ви препоръча перфектното за нея вино;
  • Трябва да бъде добър психолог. В сомелиерството е много важно да „усещаш“ клиента – характера му, вкуса му и социалния му статус, разбира се, за да можеш да препоръчаш правилното вино на правилната цена;
  • Трябва да има солидни познания за храните и съчетването им с вина. Не става дума за „риба и бяло вино“. Говорим за конкретни сортове, реколти, региони и брандове;
  • Трябва да е безупречен в ритуалите за сервиране на вино;
  • Трябва да познава етикета на пурите и прилежащите им питиета. Всъщност трябва да познава детайлно всички спиртни напитки;
  • Трябва да умее да съставя балансирана винена листа, която да отговаря на стила и вида на заведението;
За скъпите и реномирани ресторанти в цял свят е въпрос на чест и престиж да имат сомелиер не само защото това им носи имидж, но и защото именно сомелиерът е този, който може да превърне вечерята в неповторимо удоволствие и да повиши продажбите на вино.
Да се намери истински добър и професионален сомелиер е трудно начинание, особено в България. Тези хора притежават дълбоки и обширни познания не само в областта на виното, но и за спиртните напитки, пурите и храните и са скъп лукс, който много малко ресторанти могат да си позволят. Освен това броят им е толкова ограничен, че у нас едва ли могат да се назоват повече от две-три имена. Дори в Англия, известна със своя снобизъм, сертифицираните сомелиери са едва петнадесетина души.


Къде трябва има сомелиери?

Сомелиерството е една от най-престижните и добре платени професии в сферата на ресторантьорството по света. Но сомелиерите не са запазена марка само за ресторантите. В Западна Европа, а и много други места по света, всички сериозни винопроизводители разполагат със сомелиери, защото точно те могат да подберат най-доброто за своите клиенти - ресторантьори, да изготвят индивидуална и уникална селекция за ресторанта, да помогнат при избора на качествени и разнообразни вина. Освен това изборът на вино за ресторанта не е свързан само с вкусовите характеристики на виното. Той трябва да отговаря и на добро съотношение цена/качество и тук отново сомелиерът може да бъде безкрайно полезен.
А какво да кажем за хипермаркета? Ако смятате, че не му е там мястото, грешите.
В големите и специализираните търговски обекти също е важно да има сомелиери,
защото много ресторантьори предпочитат да зареждат обектите си от тях, тъй като те предлагат голямо разнообразие на едно място. Един хипермаркет със сомелиер би спечелил много повече клиенти, защото той може да предложи на клиентите си специална селекция, която да пасва и на профила и нуждите на ресторанта.

Къде у нас има сомелиери?

У нас е трудно да срещнеш такъв специалист. Изключение са няколко по-скъпи и класни ресторанти. Може би най-популярното място е ресторантът на хотел Мусала Палас във Варна, където работи Любомир Стоянов – може би най-известният български сомелиер, както и в ресторант “Веритас”. В София това са ресторантите “Чепишев”, “Сомелиер”, ”Тополите”, „Лозенец“, „Пасторант“ и може би още един два. Дори в петзвездните хотели от международни вериги в София няма такива специалисти. В Пловдив сомелиер има в ресторанта на хотел „Хеброс“. В Благоевград – винарна „Вароша“. Със собствен сомелиер разполага и винарска изба „Росеново“, близо до Бургас.

петък, 22 януари 2010 г.

Модерен, по-модерен, CitizenM Hotel

Цял ден чета за хотели – евтини, лукзозни, семейни, градски, СПА, романтични...какви ли не и кой от кой по-прекрасни. Дълго се чудих на кой точно да се спра. И като истински градски турист избрах най-модерния.
Представям ви най-тренди хотела в момента според потребителите в сайта ТрипАдвайзър.

CitizenM Hotel в Амстердам


се намира в идеалния център на града и е изумително красив дори според холандските стандарти, а холандците, както се сещате, са доста на ти с модерния дизайн.
CitizenM Hotel грабва от пръв поглед. Буквално. Поглеждайки към фасадата му, особено вечер, сякаш сте попаднали в клип към шантава диско песен. Всички стаи са пред очите ви, наредени една до друга като клетките на кошер. През стъклените външни стени се вижда обзавеждането и осветлението, което във всяка една стая е уникално и в различен цвят.

Жестокият дизайн е идея на холандската дизайнерска агенция Concrete, печелила не една награда. Странно име, но всъщност нищо бетонно няма в този хотел – използвани са само естествени материали като стъкло, метал, дърво и камък.
Освен еко материалите на почит са и високите технологии. Всичко в стаите се контролира от специално разработените от Philips тъч скриийнове MoodPad. Чрез тях гостите управляват телевизията, музиката, затъмнението на звукоизолиращите прозорци (по-скоро стени!), температурата, цветното осветление и алармата за събуждане. Интернет достъпът и видео филмите са безплатни. VoiP телефони и плоски LCD екрани са другите екстри.
CitizenM е луксозен, но не и скъп хотел.

Идеята на собствениците, чийто първи хотел се намира на амстердамското летище Schiphol, е смепла: функционалност, съвременни екологични материали, модерна визия и изчистен дизайн. И всичко това на достъпна цена. А цента е достъпна, защото тук се срещат някои елементи от идеологията на лоу кост хотелите, които позволяват да се спестят разходи.
Например, резервациите и заплащането стават само и единствено онлайн и с кредитна карта. Настаняването става със супермодерни чек-ин/чек-аут терминали на самообслужване, разбира се, ако се налага - с асистенцията на служители на хотела, които наричат citizenM посланици и са на ваше разположение 24 часа. С тези терминали вие избирате и личните си преференции за стаята: осветление, музика, температура и др.

В хотела няма ресторант. На първия етаж се намира нонстоп кафетерия/бар canteenM, където гостите могат да намерят пресни сандвичи, здравословни храни, сашими, холандски бира, италианско кафе и още. Вечер барът пък е
зареден и предлага всякакъв алкохол и коктейли.

Една от най-интересните части на хотела е лобито, което е проектирано така, че да не прилича на лоби. Без ужасителните мраморни фонтани. Без рецепция и портиери. И без пиано. Лобито прилича на модернистичен апартамент с различни стаи, обзаведени с дизайнерски мебели, включително такива от култовата колекция на Vitra, която обдинява велики имена от света на дизайна. Някой мебели пък са специално преработени за хотела като например столът C1 на Verner Panton, създаден през далечната 1959 година, а сега преиздаден.
Има стаи за всички цели. Ако искате да работите, влезте в стаята за срещи с безжичен интернет достъп и едва забележима музика. Ако искате да разпуснете, то за вас е стаята с разкошните лаундж фотьойли и големия ТВ екран. Ако искате да побъбрите с приятели, заповядайте в lounge зоната.

Няколко думи и за стаите. CitizenM предлага както луксозни, така и бюджетни стаи, но безусловно и за двата типа важи функционалния дизайн. Всички стаи имат огромен прозорец вместо външна стена, който осигурява естествена светлина през деня, LCD телевизори с достъп до безплатни филми и огромни XL king-size легла, в случай че обичате да танцувате насън:)
Вярваме в свободния безжичен интернет, в мощните душове от типа rain shower, в електрическите адаптори за всякакви видове електроуреди и накрайници, както и в огледалата за цял ръст с театрално осветление, пише още в сайта на хотела.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Хотелът на Самоковеца: В луксозната бърлога на звяра!


Снимки: Феста Хотели

Казвам ви аз, че от родната мафия може да се печели! Публикуваната преди няколко дни тук идея за туристически маршрути по стъпките на мафията, намери своето естествено продължение или идеалното място за настаняване на туристите, поели по този път.


В бърлогата на звяра!

Само преди ден имах удоволствието да посетя прословутия палат на Косьо Самоковеца в Боровец, някога познат като Константин Палас. Константин Димитров-Самоковеца беше застрелян на 6.12. 2003 г.пред бижутериен магазин на централния площад Дам в Амстердам. Имотите му бяха конфискувани, а през 2006 г. недовършеният палат в Боровец премина в ръцете на веригата Феста Хотели, собственост на банкерката, винарка и хотелиерка Петя Славова. Три години и 20 млн. лв инвестиция по-късно петзвездният хотел Festa Winter Palace отвори врати.

Струва ми се, че човек не може да разбере напълно що за самозабравил се кич мафиот с тежки комплекси и копнеж за величие е бил Самоковеца, докато не пристъпи в творението му. Нали се сещате как мутрите кичат по себе си всичкото злато,с което разполагат. Ами ето така и Косьо е искал да накичи по тази сграда всичко, което е можел да си позволи. А то е много и за още по-много пари.

Фасадата е внушителна. Бял мрамор с красив фонтан пред овално стълбище. Минаваш през тежката врата и попадаш...и ти не знаеш къде! Това е една пищна архитектурна еклектика, в която си съжителстват барок, ар нуво, ренесанс, ампир и какво ли още не. Подът е изпъстрен с венециански мозайки, само за които според специалисти са били похарчени около 300 000 евро. В единия кът на сладкарницата към лоби-бара е виснал купол с фрески на средновековни девойки-музикантки и зодиакални знаци!
Електрически свещници с формата на ангели и херувими красят допълнително и без това кичозната обстановка. Огромните огледала със старинни рамки са нарочно състарени. Мениджърът на хотела Деян Дянков ни разказа през смях как са искали директно да ги изхвърлят „тия криви огледала на петна“, после са разбрали обаче какъв е номера и са ги запазили. За автентичност. Картините в лобито, по мое мнение не биха могли да присъстват заедно в едно помещение никъде другаде, освен тук. Толкова са разностилни. Мебелите са тежки и кожени.

Почти нищо не е променяно на първия етаж. Запазена е обстановката такава, каквато е била замислена от Самоковеца. Подменени от новите собствениции обаче са мебелите в стил Луи XIV в 23-те стаи на оригиналната сградата, както и голяма част от настилките и някои други елементи, най-вероятно защото са били непоносимо претенциозни. Всички тоалетни са били обзаведени с бидета и тоалетни чинии със златни орнаменти.

„Подменихме „Версачетата“, тъй като са изключително трудни за поддържане и се захабяват бързо“, обясни Дянков. Все пак тези тоалетни и баните с позлатените кранчета могат да се видят в ресторанта и във ВИП апартамента, който е от мансарден тип на последния етаж.

Самоковеца е замислял това помещение като казино, но новите собственици решават да бъде ВИП апартамент. Горната част на мансардата, където сега е една от спалните на апартамента, е куполно помещение, в което изключително странно се срещат алпийската стилистика, в лицето на онези типични подпорни греди и тежкарската соц стилистика в лицето на една изумителна дървена ламперия, която покрива половината стая и адски напомня на НДК примерно.

Да не пропусна, че мебелите във ВИП апартамента са оригиналните от косьово време. Говорим за едни от най-скъпите мебели въобще. Италианската компания SELVA е известна с това, че прави уникални, изключително качествени и адски скъпи мебели, както и че минават месеци преди да приемат поръчката, още месеци преди да започнат да я изработват и още месеци преди да са готови и доставени самите мебели. Целият този процес, който обикновено отнема над година, за палата на Самоковеца е отнел точно един месец!

Не е ясно каква е била конкретната идея на Косьо за сградата. Не точно къща, не точно хотел, но може би един вид мегалуксозна резиденция, в която да настанява „бизнес“ партньорите си, както и свои близки и далечни колеги от бранша.

Суперлуксозен хотел с 23 стаи, разбира се, не може да избие огромната инвестиция за много години. Поради това, новите собственици са изградили ново крило с още 43 стаи, в които е запазен тежкият стил на хотела, но за щастие е избегнат кича. Всъщност обстановката в стаите е доста приятна. Направили са и добър СПА център, закрит басейн, фитнес, конферентни зали, гурме ресторант и БГ ресторант, който има и външен вход за туристи от комплекса.

Мениджмънтът разказа, че повечето хора се стряскат от скъпия и претенциозен вид на хотела и не смеят дори да прекрачат прага, очаквайки убийствени цени. Всъщност собствениците явно не се заблуждават къде се намират и въпреки огромната сума, похарчена по хотела, предлагат доста изгодни за категорията промоционални предложения с начална цена от 93 лв за нощувка. Което за петзвезден хотел от този тип наистина е нищо и със сигурност няма да остане така, когато разработят обекта.
Кухнята в БГ ресторанта не е супер забележителна, но е достатъчно прилична, още повече че цените далеч не са като за Боровец, а на съвсем приемливо равнище. Например, като в повечето кръчми в София, но с доста по-приятен интериор. Не битов, слава Богу. По-скоро стил 30-те години.

Туристите може и да се страхуват да влязат, но не се страхуват да се снимат пред косьовото наследство. Както каза Деян Дянков, ако взимахме по левче на снимка, досега да бяхме избили поне басейна!

понеделник, 18 януари 2010 г.

МОЛ София: Шок и ужас

Не съм краен песимист. Убеждението ми, че в този град почти няма хубави неща, не означва, че автоматично класифицирам всичко като лошо. И все пак, което си е гадно, си е гадно. Веднъж лятото в момент на умопомрачение, причинено от тотална скука, с приятели отидохме в зоопарка. Чуден експириънс, който започна с един типичен шофьор на такси и завърши с 4 джина, но за това някой друг път. Еми гадно място. Но пък към МОЛ-овете не таях чак отвращение. По-скоро ги намирах за извращение на консуматорския свят. Сега обаче убедено твърдя, че едно от малкото места в София, създадени с цел ентъртейнмънт и по-гадни от зоопарка е МОЛ-а на Стамболийски.

Избягвам МОЛ-овете по дифолт, освен когато трябва да купя нещо конкретно, което знам, че ще намеря там. И освен когато ходя на кино. Киното обикновено го практикувам в CCS въпреки крещящите групи тийнейджъри, не защото е най-доброто кино, а защото ми е най-близо. В неделя следобед обаче посоката беше към въпросния МОЛ на Стамболийски, понеже, казаха ми, задължително Аватар се гледа на IMAX (и бяха прави, егати!!!)

Не бях влизала в този МОЛ почти от откриването му и прекрачих прага без твърде много предразсъдъци, освен дежурните за типа обект. От къде да знам, че тoва било сборният пункт на целокупното софийско селячество, на дребно до средно едро бандитската прослойка, групата на мутроподобните катили и тарикати и всички други крайно неприятни хора, стекли се най-вероятно с метрото от знайни и незнайни китни софийски квартали.

Половин час преди филма – кафе в Онда. Окъсани дивани, яко пушек и безкрайна опашка. Хубаво, неделя е, голям поток, амортизира се, казвам си по повод опашката и диваните. Някак се докопваме до маса и докато чакам, разглеждам: Група селски бандитчета с физиономии, издаващи интелект с горна граница 50. От онези, които е добре да ги прибират превантивно от време на време, пък все има за какво. Единият се опитва да „сваля” хубавка, кичозна девойка на съседното сепаре, като през 5 минути ту иска запалка, ту намира друг повод за комуникация, а тя уж демонстрира пренебрежение, но лекичко наднича през рамо.В един момент се почувствах като в кафене от средата на 90-те нейде из провинцията.

Наложително се обръщам. От другата страна две супер кльощави жени на видима възраст около 30-те, с изгорели руси коси и съответното облекло, което приляга на описаното до тук, пушат френетично с много, много кахърни лица. Насреща им двама огромни, брадясали катила сърбат кафе с погледи, за чието съдържание на разум не съм сигурна...

Тъкмо си мисля, че по-добре не може да стане и влиза мръсно, окъсано, 9-10-годишно ромче (не,не за пиене) и започва да проси от маса на маса. Изстрелваме се директно нагоре, като опитвам да не гледам хората в лицата. Следват 3 часа и може би най-красивият филм, който съм гледала. После завръщането.

На касата на КФС двуметрова горила се държи сякаш всеки и всичко му е длъжно. „Дай ми две от тия..Не..другите. И от ония. Как няма?..Що?!?..Давай от другите тогава..” След него поръчвам възможно най-мило, сякаш да се извиня за неговото съществуване. За мой ужас се оказва, че трябва да поделя маса с въпросната горила, седемгодишния му син и приятеля му с чистак новичък, лъскав анцунг Адисас. Тук следва десетминутен разговор за „Арманиту дет си го зех от Милано бе”, „пък тате ше ми купи джип с дистанционо за два бона, нали тате..” и т.н.

Е, как най-големия дебил се настани до нас, питам се. После се оглеждам. Оказва се, че няма нито един човек на етажа, който да изглежда по-нормален от него. Физиономии на престъпници, на малоумници, на нагли и брутални хора. Някои очевидно с доста пари, други – очевидно без никакви, но всички смирено тъпчат фаст фуда. Без значение два лева или двадесет хиляди имат да харчат, ама в МОЛ-а да ги изхарчат! По дяволите, дори класовото разделение у нас е сбъркано, мисля си. Или пък пред бургера всички са равни, нали и аз съм там?!

Започва да ми прилошава, хваща ме параноя. Казвам си, ако звема без да искам да настъпя някое мутроподобно, ще си отнеса боя. Ако настъпя пък някой крайноквартален бандюга, ще си отнеса и боя, и не знам какво още...Тръгваме на бързи обороти. Никога вече в МОЛ-а без крайно основателна причина. Честно...Моля ви, преместете IMAX-a другаде!!!

Хотелите на звездите

Известният туристически сайт TripAdvisor наскоро представи десет хотела със знаменити собственици, оценени достойно от потребителите. Ще забележите и колко много самите хотели приличат на притежателите си. Така де, нали не очаквате Глория Естефан да върти хотел за ски в планината, а Клинт Истууд – супермодерен бутиков хотел в града?!

Рустикален лукс с Робърт Редфорт: Sundance Resort в Сънданс, Юта

ТрипАдвайзър препоръчва комплекса на Робърт Редфорт за романтично бягство или за меден месец. Нощувката е със средна цена около 600 долара. Малко скъпичко, но пък според портала си струва. Sundance Resort е разположен в подножието на планините Тимпаногос върху цели 6000 акра сред зелени хълмове и булбукащи поточета. Според почитателите на комплекса става дума за онази типична селска прелест, съчетана с отлично обслужване и възможности за т.нар. outdoor activities. „Робърт Редфорт направи услуга на всички ни с този комплекс, осавяйки верен на природата и щадяйки красотата на каньона“, отбелязва един от потребителите в сайта.

Градски шик с Робърт Де Ниро: The Greenwich Hotel в Ню Йорк

Хотелът на големия актьор се отличава със стилен декор, но също не е от евтините със средно $579 за нощувка. Потребителите в ТрипАдвайзър говорят за тънката елегантност и безплатните снак кошници в стаите на Greenwich Hotel. Разположен на тиха улица в Трибека, хотелът предлага 88 уникални стаи и апартаменти плюс вътрешен басейн в дзен стил, затворен в 250 годишна японска бамбукова къща.Относно клиентелата на хотела, един от посетителите свидетелсва: “Отбихме се в стаята с графиките за чаша кафе и минути по късно на съседната маса Мел Гибсън реши да направи същото“. Колко сладко:)

Подмладяващи процедури с Оливия Нютън-Джон: Gaia Retreat & Spa, Бруклет, Австралия

Оценен като най-добрият хотел в Бруклет, ключовите думи тук са релаксация и СПА, пакетните предложения обаче започват от 1825 долара за две нощувки двойна стая. Бутиковият хотел на брилянтинката има само 20 стаи, но за сметка на това предлага спокойствие и тишина (дори шумопоглъщащи настилки), здравословна храна, пълно СПА обслужване, фитнес център и релаксиращ басейн. Потребителите споделят за невероятното, едва ли не магическо чувство за спокойствие хотела....Хм, може, може..

В джунглата с Франсис Форд Копола: Blancaneaux Lodge, Сан Игнацио, Белиз

Blancaneaux Lodge е от хотелите, в които вниманието към госта и обслужването са особено на почит, но хотелът на Копола се отличава също и с архитектурата си, която се слива с природата наоколо.

Всъщност няма как, като се има предвид, че се намира в покрайнините на планинския резерват Pine Ridge Forest. Комплексът много еко със своите оупън еър пространства, хамаци и сламени покриви, но това не означава, че не е мега луксозен.


Живот на плажа с Глория Естефан: Costa d'Este Beach Resort, Веро Бийч, Флорида

На едно нещо гостите на плажния шикозен комплекс на певицата няма да станат свидетели и то е Глория да се прави на дива наоколо. Всъщност Costa d'Este блести с перфектна локация до плажа, басейн, СПА, кубински ресторант и със собственичката си, която обича да прекарва там време с приятели, весело разговаряйки с гостите си и без да отказва молба за снимка или автограф. Така казват де.

Модни преживявания с Донатела Версаче: Palazzo Versace, Мейн Бийч, Куинсланд, Австалия


Ако хотелът на Версаче не е стилен, не знам кой би бил. Висшата мода и гостоприемството обединяват сили в тренди хотела на Донатела на Златния бряг в Австралия. Дори малките подробности там са създадени, така че да отразяват бранда Версче, включително луксозните подаръчета като миниатюрните флакончета парфюм Версаче в стаите. С толкова много изобилие на едно място, не е изненадващо, че потребителите в сайта TripAdvisor казват, че да отседнеш там е сигурен начин да почувстваш за мъничко какво е да си наистина много, много богат.

На мисия с Клинт Истууд: Mission Ranch, Кармел, Калифорния

Когато многократно награждаваният актьор и режисьор Клинт Истууд, който притежава и къща наблизо, закупил историческото Mission Ranch през 1986 година, той спасил 22-та акра на полуострова Монтерей на Кармел от неизбежното застрояване. Mission Ranch е симпатична и семпла фермерска къща с 31 уникални стаи, гледка към океана и овчици, които пасат на поляната. Е, какво да е друго.


Треска за къмпинг с Кейт Пиърсън: Kate's Lazy Meadow Motel, Маунт Тремпър, Ню Йорк

След дълго бродене по света като вокалистка на групата B-52, Кейт Пиърсън прихванала мания по бунгалата и караваните и решила да отвори Kate's Lazy Meadow Motel, близо до Удсток. Гостите имат избор от кичозни къмпинг бунгала в стил 50-те години или винтидж каравани Airstream. Последните са жестоки, между другото. Това може и да не е луксозно настаняване, но потребителите на ТрипАдвайзър отсядали там, са единодушни за това колко куул се чувствал човек от факта, че е в къмпинга на Кейт:)


Да броим овце с Джон Малкович: The Big Sleep Hotel, Ийстборн, Велокобритания

За разлика от другите скъпарски изпълнения, нощувката тук струва около 90 долара. Това не го споменавам напразно, а поради факта, че потребителите в ТрипАдвайзър признават, че са били изкушени да посетят хотела на гениалния актьор именно заради изгодната цена, локацията до морето и тренди репутацията. Освен тях посетителите са оцнили високо цялостното качество на хотела спрямо цената, отличната закуска, за която не се доплаща, както и фънки декора, включващ снимки на Малкович и кожени завеси:)


Рокерско с Боно и Едж: The Clarence, Дъблин, Ирландия

Закупен през далечната вече 1992 от не съвсем безизвестните членове на U2 Боно и Едж, The Clarence Hotel в Дъблин се намира съвсем близо до Temple Bar – популярен район, където да се направиш на нищо, без да влагаш твърде много усилия в придвижване от един бар на друг, тъй като за щастие се намират един до друг . Или както го наричат - нощен живот. Повечето гости хвалят хотела предимно заради локацията му и отсядат в него заради улеснението да се приберат бързо и лесно, след като вече са се направили на нищо, както и да се отъркат за кратко в света на своите любимци.



петък, 15 януари 2010 г.

Продават скандалния хотел, който "изяде" вятърната мелница на Несебър

Несебърският хотел "Менабрия", заради който бе унищожен паметник на културата - старата вятърна мелница в града, е обявен за публична продан, пише днес в. Сега. Причината е, че собственикът на "Менабрия", бившият общински съветник от Несебър Здравко Маждраков, не е обслужвал задълженията си към сливенския бизнесмен Димитър Въжаров и по кредит към "Райфайзенбанк". Първоначалната цена е една от най-високите, обявявани при подобни продажби досега - 4 400 000 лв.

Случаят "Менабрия"

"Менабрия" се намира в началото на провлака към Стария град, където се намираше старата вятърна мелница. Мелницата от ХVI век е обявена за архитектурен паметник от местно значение още през далечната 1964 г. и е вписана в листата на ЮНЕСКО за световно природно и културно наследство. Това означава, че всяко строителство наоколо може да се извършва само след съгласуване с Националния институт за паметниците на културата. Странно как обаче, въпросният екс-общински съветник, е построил хотела си на най-видното и знаково място в Несебър. Явно без управата на Несебър да забележи. Може би е използвал огромна шатра невидимка, защото според мен строеж на това място се забелязва дори от София! В крайна сметка един от древните символи на Несебър се оказа заклещен между крилата на хотела.

През 2007, след като вече комплекса беше завършен, несебърската управа може и нищо да не е видяла, но ЮНЕСКО видя и заплаши да извади Несебър от списъка си. Прекрасно нали.

И тогава, за да заглади скандала, комисия към Националния институт за паметниците на културата се сети да разгледа случая.

Та, комисията тогава реши две неща: Първо, че хотелът е построен в нарушение на всички изисквания на НИПК. И второ, вместо да бъде заведено дело и да бъде санкциониран нарушителят за незаконните му действия, комисията обяви, че ще отпише от регистъра "архитектурно-строителен паметник "Вятърна мелница" в Несебър, с което де факто узакони хотела. Случайно или не, въпросната комисия тогава се оглавяваше от проф. Божидар Димитров, сега министър без портфейл.

"Мелницата е вградена в обема на хотелски комплекс, поради което е необратимо компрометирана културно-историческата стойност на паметника на културата и е загубена възможността за неговото експониранe", пише в решението, подписано от проф. Димитров.

Три години по-късно хотелът е на тезгяха. Трябваше ли да се случи цялата тази поредна идиотия? Кога ще стане ясно, че не си струва да съсипваме вековните ни културни или природни ценности, заради краткосрочните печалби на една или друга мутра, облечена в малко власт.


четвъртък, 14 януари 2010 г.

Колко струва вечерята? Ти решаваш!

Родните ресторантьори предпочитат да борят кризата като държат цените до небето, но за сметка на това съкращават персонал, зареждат с по-евтини продукти, намалят грамажи... Това лято имах удоволствието да заплатя за бира с порция пържени картофки в кръчма в стария Созопол горе долу толкова, колкото струваше и нощувката ми. Умно наистина.

За щастие, кризата накара по-иновативните ресторантьори в Европа да предприемат съвсем други стъпки, които едни експерти определиха като чиста лудост, а други – като началото на революция в ресторантьорството. Става дума за ресторантите от типа "Плати колкото искаш" (Pay-what-you-want).

Звучи като сбъдната мечта – сам да определяш размера на сметката в ресторанта. Но вече е факт. Разбира се не у нас! Нали си представяте какво би се случило ?!? Ниската бизнес култура в голяма част от ресторантьорския сектор в България е една от причините, поради които у нас едва ли някога ще се появи ресторант от типа Pay-what-you-want. Втората основна причина е също толкова ниската култура на потребителите.

Модерните

Смели ресторантьотри по света обаче изпитват тази схема върху себе си и откриват, че работи, и то успешно. Един от тях е барселонският ресторант Mireya, който е предложил на клиентите си да плащат за основното блюдо в менюто за деня толкова, колкото те самите поискат. Ресторатьорът Еледино Гарсия смята, че с помощта на необичайната рекламна акция ще върне клиентите, които е изгубил заради финансовата криза. Гарсия твърди, че оттогава печалбата на заведението е нараснала и нито един от клиентите не е злоупотребил с доверието му.
Сами да определят размера на сметката, която искат да платят, предложи и лондонският ресторант Little Bay.

Кризата се отрази много остро на ресторантьорството във Великобритания след срива на паунда. В Little Bay отстъпката се отнасяше до цялото меню, но продължи само един месец през миналата година. Собственикът на симпатичния арт ресторант със средиземноморска кухня Питър Илич казва, че в този месец ресторантът е бил посетен от 10 000 души, сред които както обикновени работници, така и високоплатени банкери.

Вдъхновени от Little Bay, двама приятели отварят Taverne Crescent в Монреал. Рay-what-you-want моделът там действа от понеделник до петък от 11 до 3 часа. В Берлин пък са познати трите ресторанта Berlin Weinerei, в които същият модел важи всяка вечер след 8 часа.

Във Виена пък се намира Der Wiener Deewan, отворен неотдавна от студентката по философия Натали Дееван.


"В началото не бях сигурна дали идеята въобще ще проработи, но след първите няколко седмици клиентите бяха толкова ентусиазирани, че започнаха да плащат дори повече от необходимото. Но имаше и такива, които се чувстваха доста некомфортно и след първото посещение им трябваше доста време, за да се върнат отново", казва тя.
Този тренд съществува и в САЩ. Едно от местата е кафетерията Terra Bite Lounge в Сиатъл. Плащането става в специална кутия при бариста, където всеки пуска, колкото прецени. Ресторантът за здравословно хранене Tierra Sana в Ню Йорк също е последовател на идеята, както и One World Cafe в Солт лейк сити, SAME Cafe в Денвър и др. Още едно такова място е Java Street Cafe в Кетеринг, Охайо.

Алтруистите
За разлика от Европа голяма част от американските ресторанти от този тип съществуват по-отдавна и са основани с идеята за солидарност към бедните. В много от тях е залегнало комуналното начало. "Ние смятаме, че всеки независимо от икономическия си статус заслужава да се храни здравословно, с органична храна и да бъде обслужван достойно." Това е философията на Брад Бърки, който държи SAME (So All Might Eat) Cafe в Денвър. SAME съществува от есента на 2006 г. и не е рожба на икономическата криза, но именно кризата прави местенцето още по-популярно през последната година и насочва вниманието на други новаторски настроени ресторантьори към този модел.

Собствениците на SAME се вдъхновяват от One World Cafe в Солт лейк сити. Техният Pay-what-you-want модел се оказва дотолкова популярен, че собственичката Денис Серета създава сайта www.OneWorldevErybodyEats.com, за да помогне със съвети на десетките, които я питат как да стартират подобен бизнес.


Трендът съществува и в Мелбърн, Австралия, и то още от 2000 г., когато Шанака Фернандо отваря първия ресторант от веригата Lentil as Anything. Сега той работи по шестия обект от веригата. Кухнята в Lentil as Anything е смесица от шриланкийска и тибетска, но има и вегетарианско и веганско меню. Фернандо е основал и своя фондация за подпомагане на бежанци, а всички негови работници в ресторантите от веригата са доброволци.

Работи ли моделът?
Със сигурност засега това е безспорен начин да се привлекат нови клиенти. Но дали това ще бъде тренд, който ще се задълбочи и ще се наложи и след кризата като успешен модел, или ще бъде неуспешен експеримент, довел до загуби за собствениците, ще покаже времето. Засега смелите експериментатори звучат доста оптимистично. И твърдят, че дали заради качеството на храната, доброто обслужване, или заради чувство за вина и дълг, клиентите плащат дори повече от необходимото.

Разбира се, винаги има експлоататори на идеята, особено в по-големите градове. В
"Бабу", индийски ресторант в Ню Йорк, методът Pay-what-you-feel-is-fair привличал твърде много хора, които не желаели да платят нищо – нито долар за храната и нито цент за сервитьорите. Затова сега "Бабу" си има меню с фиксирани цени. От друга страна, Бърки от SAME Cafe твърди, че досега не се е сблъсквал с нито един клиент, който да не е оставил нито цент, а Серета от One World Cafe за няколко години се е натъквала на неколцина.


Важно е да се знае, че дискретността е основен момент от успеха на тази формула.

Когато даваш пари пред очите на другите, винаги съществува психологически момент. Трябва ли да дам повече, за да бъда готин? Ако дам твърде малко, ще ме изгледат ли с пренебрежение? Някои от собствениците са отчели този момент и предлагат специална непрозрачна кутия за пари или машинки за самообслужване с кредитна карта.
Хората, които са прегърнали иновативната идея, очевидно нямат комерсиален подход към бизнеса си. В повечето обекти се предлагат интересни и дори екзотични ястия, като например пакистанското къри в Der Wiener Deewan. Тук декорът е разчупен и фънки, а всеки посетител може да допринесе за него, като нарисува нещо на голямата плексигласова стена с перманентен маркер. Денис Серета от One World искрено вярва в здравословното хранене, което е по-скоро нейна кауза, отколкото бизнес. Еледино Гарсия от Mireya пък най-отговорно заявява, че вярва в доброто у хората, а Шанака Фернандо казва, че иска да промотира недостатъчно използваната концепция на доверието.
Да обобщим: за да направиш Pay-what-you-want ресторант, трябва да си малко луд, доста смел и нестандартен или да притежаваш значителна доза алтруизъм.


сряда, 13 януари 2010 г.

Туристически маршрут: По стъпките на мафиятa

Последното показно убийство в София на мафиотския бард Боби Цанков ми припомни една идея, която отдавна отлежава в главата ми, но ето сега сякаш доби завършен вид. Виждате ли, колкото и да я клеймят и осъждат, хората всъщност са привлечени и фасцинирани от мафията, от живота извън закона, от нарушаването на правилата. С помощта на бестселърите и холивудската индустрия дори бруталните убийства добиват някак героичен и романтичен отенък...

Та се питах: мафия имаме в изобилие, дали пък не можем да печелим от нея и от показните разстрели от последните години? Предлагам да се разработят туристически маршрути „По стъпките на мафията“ или нещо от този род, които да включват посещения на местата, където са застреляни/взривени/заколени "героите" , с беседи и обяснения как точно са убити, какво са правили в момента на покушението, от къде и как са действали убийците, а за по-атрактивните убийства могат да се правят възстановки и един вид туристическа анимация. Сигурна съм, че ще има интерес.

Още нещо. Нощувките могат да се осъществяват и в хотелите на героите, защото мнозина си имат такива из цялата страна. Обедите и вечерите пък, могат да се организират в близки до покушенията ресторанти, а в някои случаи- дори в самите ресторанти и кръчми, където са се случили убийствата.

Специален нощен маршрут из софийските клубове – сцени на убийства, също може лесно да бъде съставен. Големият брой застреляни у нас през последните 20 години пък позволява да се направят най-различни маршрути както в столицата, така и из цялата страна. Туровете могат да бъдат и тематични, например: „Големите риби“, „Бившите спортисти-мутри“, „Политическите убийства“, „Наркодилърите“ и т.н.

Представям на вашето внимание примерен тур, наречен „Big fishes“, който обединява в един маршрут лобните места на някои от Големите.

  • Посещение на кв. Белите брези, София, където е застрелян Илия Павлов - най-богатият българин, президентът на "MG корпорация", е убит от снайперист с един куршум в гърдите на излизане от офиса си в София;
  • Разходка по бул България;
Първа спирка – мястото, където в колата си бе застрелян банкерът Емил Кюлев - втори по богатство в България и 73 в света. Собственикът на ДЗИ банк и много други имоти;

Втора спирка – ъгълът с бул. Гоце Делчев, където е разстрелян 40-годишният Филип Найденов-Фатик, свързан с наркотрафика, син на покойния оръжеен търговец Исмет Шабан Фатик;
  • Отклонение за обяд към ресторант Славия в Овча купел, където маскирани като полицаи убийци застрелват Милчо Бонев - Бай Миле и петима от бодигардовете му. Бай Миле е един от основателите на силовата групировка СИК заедно с Красимир Маринов - Маргина, Димитрий Минев -Руснака, Румен Николов - Пашата, Младен Михалев - Маджо и Венцислав Стефанов;
  • След обяда се отправяме към мястото на убийството на вече споменатия Димитрий Минев -Руснака – бул. Витоша и Кърниградска;
  • Продължаваме по съвсем близката ул. Ангел Кънчев, където са застреляни Антон Милтенов-Клюна, Николай Добрев-Цайса и Иван Тодоров-Призрака. Клюна е участник в убийство, кражби, наркотрафик и участва в преразпределението на наркопазара у нас;
  • Следващата ни спирка е бул. Самболийски, където само преди броени дни бе застрелян Боби Цанков, мошеник, „журналист“ и мафиотски хроникьор. По желание - бързо хапване в близкия ресторант KFC;
  • По централния бул. Васил Левски спираме за кратко на мястото, където не успяха да убият Киро Японеца, въпреки че е прострелян с пушка в главата. След три операции и кома, той все пак оживява;
  • Продължаваме към кв. Лозенец и по-точно ул. "Червена стена", където в колата си в движение е застрелян Иван Тодоров – Доктора. Това е второ покушение към него, този път успешно;
  • Отправяме се за нощувка в хотел Амбасадор, разбира се. Там е и последната спирка на маршрута, с възстановка на изключителното групово убийство, когато двама стрелци, преоблечени като свещеници, убиват Димитър Христов, Калоян Светославов и Живко Иванов и тежко раняват Стефан Колев и Владимир Гаманов в кафе близо до хотела. Те са регистрирани в полицията за кражби, измами, фалшификация на пари, притежаване на оръжие и наркотици и т.н.
  • Преди вечерята в хотела, по -желание екскурзоводът може да запознае групата със случаите, в които и самият хотел има роля, а те не са малко.
Voila! :)

вторник, 12 януари 2010 г.

Първият лоу кост хотел в София easyHotel Sofia отваря врати днес

Успехът на една градска дестинация се определя от много фактори, един от които неизменно е разнообразието от места за настаняване. Нискобюджетните хотели в последните години набират огромна популярност, а сега, в период на криза, направо са суперхит. За щастие и София се сдоби най-после с такъв хотел.
Първият нискотарифен хотел в София официално отваря врати за гости днес. easyHotel Sofia работи на франчайзингов принцип и е клон на британската верига easyHotel част от еasyGroup (най-популярни с авиокомпанията си easyJet) Намира на столичния булевард Тодор Александров и ул. Алдомировска.
Това, че първият нискобюджетен хотел в столицата е именно част от easyHotels, е доста радостна новина. Хотелите от тази верига са едни от най-свежите и симпатични лоу кост хотели, които по дефиниция се отличават със спартански условия и ограничено пространство. Но easyHotels имат свои собствени стандарти в архитектурата и обазавеждането. Хотелите им са разпознаваеми със свежите цветове, минималистичните, но модерни и функционални мебели, както и самостоятелните санитарни възли към стаите. В света на лоу кост настаняването това се води за лукс.

Софийският хотел също е изграден и оборудван по стандартите на easyHotel. Сградата е на 9 етажа (с асансьор) и има общо 57 двойни стаи (със собствен санитарен възел) - 48 малки, 8 стандартни, и една за хора със специфични нужди (в инвалидна количка). Цените започват от 10 EUR и растат в зависимост от датата на резервация и от типа на стаята. Подобно на лоу кост авиокомпаниите и тук цената се покачва в периоди на голямо търсене.
Разбира се, хотелът не разполага с ресторант. Не се предлагат и каквито и да е екстри, тъй като основният механизъм за поддържане на ниска цена при нискотарифните хотели е пестене от разходи за обществени пространства и от услуги. Все пак се предлагат няколко допълнителни екстри срещу заплащане от 2 евро за денонощие - WiFi високоскоростен интернет, кабелна телевизия, гараж, съхранение на багаж и др.
Хотелите на easyGroup функционират в Англия, Кипър, Унгария и Швейцария. Освен в София, през 2010 г. предстои откриването на още 2 хотела - в Дубай и в Берлин.

Лоу кост хотелите: Back to basics

Нискобюджетните хотели сe появиха през 90-те, но добиха особена популярност в последните години. Не само заради кризата, но и защото именно този тип хотели отговарят на изискванията на "новите" потребители. Макар и с достатъчно висок стандарт на живот, западният потребител на средна активна възраст все повече избира да отседне в хотел без никакъв лукс и допълнителни екстри или услуги, но за сметка на това евтин, чист и с всичко необходимо за добър сън.

Бизнес гости, сити брейк туристи, семейства и компании, дошли на гости при приятели и роднини или просто да разгледат града – всички те са в таргета на нискобюджетните хотели. Част от тях искат да платят по-малко, за да останат по-дълго. Други използват хотела само за няколко часа сън и предпочитат по-ниска цена, отколкото екстри, от които така или иначе нямат време да се възползват. Трети просто не виждат смисъл да плащат прескъпо за неща, без които могат. Нискобюджетните хотели покриват и нуждите на туристи от по-бедни страни, които не могат да си позволят цените на фул-сървис хотелите.

"Обратно към основното!"


Това е мотото на нискобюджетните хотели, наричани още икономични хотели. Но кое е основното? Главните особености на тези обекти е, че те поддържат ниски цени, тъй като пестят от пространство, персонал и допълнителни услуги. Стаите са по-малки от тези на нормалните хотели, общите площи са сведени до минимум – няма ресторант, лоби бар, басейн, фитнес и т.н. Обзавеждането е семпло, но функционално.

Административният персонал, както и обслужващият също е минимален – не очаквайте бельото ви да се подменя всеки ден, не очаквайте и портиер, който да ви помогне с багажа, а рецепционистът може би ще е човекът, който ще е подредил и масата за закуска. Ако въобще има рецепционист – все по-често вместо рецепция се среща електронен чек-ин терминал. При него се плаща с кредитна карта, а гостът получава индивидуален номер, който отваря всички врати, включително и бариерите на паркинга, ако има такъв.

Веригите

Съществуват много индивидуални играчи на полето на лоу кост настаняването. Но най-популярни са веригите, разбира се, защото от една страна разполагат с повече средства за маркетинг и реклама, а от друга – защото имат и стандарти за локацията, строителството, обзавеждането и всякакво друго предлагане (или непредлагане) на услуги в хотела.

Със своите 380 хотела "Формула 1" са една от водещите вериги в нискобюджетния сегмент в Европа. Тя е част от ACCOR Grup, една от най-големите хотелски групи в света с десетки брандове като Mercure, Novotel, Ibis и др. Най-много от тях се намират във Франция, но веригата е представена много добре и в цяла Европа, както и в Австралия и Южна Африка, с амбиции да се развива и в други части на света.

Хотелите на "Формула 1" обикновено са разположени в покрайнините на градовете, много често в индустриални райони. Настаняването става чрез рецепция, която работи от 6.30 до 22 ч. В стаите се влиза чрез електронни устройства с индивидуален код. Тоалетните и баните най-често са общи за етажа. Закуската е континентална – хляб, конфитюр, кафе и т.н.



easyHotel.com
е друга известна верига от нискобюджетния сегмент в Европа, която е и много активен франчайзингодател. Тя е част от еasyGroup, която обединява повече от 15 търговски марки, сред които и познатата ни нискобюджетна авиокомпания EasyJet. За разлика от "Формула 1" хотелите с тази марка разчитат на централна локация. Засега групата има хотели в Лондон, Цюрих, Базел, Будапеща, Ларнака, наскороотвори и първия си хотел в София, а тази година ще стъпи и в Берлин и Дубай.

Те са известни със семплия си, но приятен и стилен дизайн, разработен специално за тях от лондонската архитектурна компания ZMMA, носителка на редица награди. Стаите разполагат със собствени санитарни възли, а философията на компанията по отношение на резервациите е да разчита изключително и само на интернет.Франчайзингополучателите пък могат да разчитат на всички стандарти на бранда, обучения, силна маркетингова политика, както и на резервационната система на веригата.

Нискобюджетните брандове са много силно представени на британския пазар, където например водещата британска верига Premier Inn (по-висок сегмент: 50-60 паунда за нощувка) разполага с 520 хотела с общо над 36 хил. легла, следвана от Travelodge (по-нисък сегмент : между 20 и 40 паунда за нощувка) с над 330 хотела и над 11 600 легла. Общо само на британския пазар присъстват над 25 бранда.

"Нашите хотели са оборудвани с всичко, от което имате нужда за добрия ви сън. За разлика от други хотели ние няма да ви предложим преса за панталони, шоколадчета на възглавницата, купчина тоалетни принадлежности и други ненужни неща. При нас нещата са прости – ние разбираме, че всичко, от което се нуждаете, е спокойно място за сън. Това поддържа цените ни ниски и ние сме в състояние да ви предложим стая, много по-евтина от другите хотели", пише в сайта на Travelodge като своеобразно обобщение не само на техните принципи, но и на целия нискобюджетен сегмент.

Спират автобусите до Витоша.

Насред зимния сезон родните институции сътвориха поредната си идиотия. От днес се спират автобусните линии с номера 61, 62 и 66 до природен парк "Витоша".
Посочената причина е липсата на възможност за издръжката на линиите, въпреки че досега, за да се стигне до Витоша се пътуваше на два етапа - с карта или билет за градски транспорт до сп. "Бялата чешма". След нея се плащаше отделно по 1,50 лв.
От днес ПП "Витоша" е достъпен само с автобусите, които пътуват до началните станции на лифтовете - 122 и 123 - до кабинковия лифт в Симеоново, и 93 - до седалковия лифт в Драгалевци. Както и с автомобил, разбира се.

Имам няколко въпроса.

1. Защо се спира обществен транспорт до природен парк и се принуждават хората да използват собствените си автомобили, когато цял свят се опитва да ограничи движението с личен транспорт и да стимулира обществения поради екологични причини?!? Още повече че говорим за ПРИРОДЕН ПАРК!
2. Защо тези мерки се предприемат насред зимния ски сезон? Дали в момента не се прави мечешка услуга на собствениците на лифтовете на Витоша. Много добре знаем кои са.
3. Защо се отнема правото на тези, които нямат лични автомобили и пари за доста скъпия лифт, да се качат в планината? Разходките на Витоша бяха едно от малкото удоволствия на доста възрастни хора, например.
4. Може би ако се инвестира в нови автобуси и пътуването до Витоша се превърне в удобно и комфортно, мнозина ще се откажат от автомобилите си и линиите ще станат по-рентабилни. Не мислите ли?

понеделник, 11 януари 2010 г.

One More, please. Новият бар на Шишман определено заслужи вниманието

Не обичам да се прибирам веднага след работа. Предпочитам да вечерям някъде набързо и след това да обиколя баровете по Шишман, по-рядко по 6-ти септември. Знам, че не е Сохо, нито дори Таксим, но тази част на софийския център е спасението на няколкостотин ей такива като мене. Работещи, несемейни и уморени от тъпотиите наоколо млади хора.
Проблемът е, че споменатите две улици не са безкрайни, а броят на баровете по тях е обзорим дори в рамките на една по-дълга вечер и с мнозина от посетителите вече и кътните си зъби знаем. Така че всеки нов бар е добре дошъл. Ако не хората, поне обстановката да е различна.

Последното попълнение на Шишман отвори преди броени дни и се помещава в къщата на номер 12- една такава розова и симпатична, в бароков стил. Освен, че е нов, другото предимство на бара е, че е неочаквано приличен.
Казва се

Bar One Мore – още един бар или пък бар за още едно,


май всеки решава за себе си какъв смисъл да вложи. За мен определено е „още едно“.
Признавам, че първото ми посещение беше късно вечерта и на няколко питиета. Направиха ми впечатление следните неща:
Първо, атмосферата беше някак уютна и приятна и най-важното: най-сетне бар, който да не е спестил от читава вентилация. В One Мore се диша нормално. Нещо, което не можем да кажем за останалите в района.
Второ, самият бар с жълти и сиви райета е доста поп арт и някак закачливо резонира с по-тежкия стил на помещението, но без да дразни.
Трето, тоалетната е супер.
Четвърто, музиката е приятна, без да се натрапва.
И пето, питиетата са малко по-скъпи от нормалното за Шишман (5.30 за малко уиски), но може да се преглътне на фона на всички останали предимства.

Няколко дни по-късно, реших да посетя One More трезва като репичка и на дневна светлина, за да проверя да не би случайно уискито да ме е подвело в преценката.
Та отидох да пия кафе и доустанових, че обстановката е още по-симпатична и още по-уютна, отколкото я поменех. Има няколко къта – с мека мебел, с масички тип френско кафене, с барчета. Впечатление правят и някои малки, симпатични детайли – етажерката със списания на влизане, красивата посуда, истинските цветя на масичките.
Кафетата бяха сервирани със захар, сметана, бисквитка и шотче бейлис. Не знам дали последното върви в комплект или просто барманът реши , че сме симпатични, но каквото и да беше, много добре се получи.
В One More предлагат и храна. Менюто е кратко, но добре подбрано - сандвичи, салати и десерти. Трябва да призная обаче, че цените са доста високи. Петнадесетина лева за салата си е множко, от където и да го погледнеш. Както и 7-8 за десерт.
Всъщност, беше ми адски приятно да си изпия кафето в One More. Беше ми приятно да си изпия и уискито. И с удоволствие ще продължавам да го правя, но май ще пропусна хапването.

П.С. За мое голямо съжаление не разполагам със снимки, но грешката ще бъде поправена съвсем скоро.

София и Лондон – любов несподелена

Обичам Лондон. Харесва ми как се чувствам, когато вървя по лондонските улици, когато ходя по лондонските заведения, когато посещавам лондонските музеи и туристически атракции, когато се разхождам в лондонските паркове, когато се возя в лондонското метро. Чувствам се ДОБРЕ. Като нормален човек. Защото нещата там са направени така, че да се чувства добре човек.


Всичко това, освен мен, го знаят още милиони и милиони туристи от цял свят. Някои българи също. Оказва се, че


Лондон е била най-предпочитаната дестинация от Летище София за коледните и новогодишни празници.

В последната седмица на 2009-та година за 3900 пътници са отлетяли към Острова, което е значително повече от другите празнични дестинации като Виена, Франкфурт , Мадрид,Мюнхен и Париж.
За жалост обаче тази любов е напълно несподелена. Вложих много усилия в ровене из нета, но само за да открия, че София не попада в нито една класация за предпочитани места от британците за коледните и новогодишни празници. За сметка на това попаднах на класацията на Skyscanner ТОП 50 на най-търсените от британците дестинации въобще. Тя е подредена в зависимост от броя пътници, излетели до там от британските летища. София е на величественото предпоследно 49-то място:))Е, поне сме в класацията. Много европейски градове, дори столици, не присъстват в нея. А от балканските държави сме задминати само от Турция, Кипър и Гърция. Но за сметка на това с огромна преднина :))))
Ако сте много любопитни можете да разгледате класацията тук.

петък, 8 януари 2010 г.

Чаен сомелиер?!?

Добре де, ако не сте чували за чаен сомелиер, не е срамно. Чаените сомелиери са нещо съвсем ново в цял свят. Те са почти като винените сомелиери, но вместо с вино се занимават с чай. Ако не сте чували за винен сомелиер, върнете се пак след няколко дни и ще ви запозная и с него:)

Тези все още много, много рядко срещани специалисти са малко по-познати (макар и на доста елитарно ниво) в САЩ, отколкото в Европа и други части на света.
Историята започва така: през есента на 1998 в Ню Йорк сити един чаен експерт се срещнал с главния готвач на новооткрития Heartbeat ресторант в шикозния W Hotel. Разговорили се и готвачът споменал за своята слабост към хубавите чайове и желанието си да ги предлага в ресторанта. След това посетили няколко големи компании, избрали любимите си чайове и трескаво започнали да изследват възможностите за съчетаването им с храни. Накрая готвачът казал на чаения експерт: "Ти ще бъдеш нашият чаен сомелиер."


И така Джеймс Лейб, опитен познавач на чай и мениджър на успешна чаена къща в Сиатъл, станал първият чаен сомелиер евър. Дори днес, дванадесет години след тази история, едва шепа хора практикуват като чаени сомелиери.


Има ли нещо общо между чая и виното?

Разбира се: и двете напитки съществуват в огромни разновидности, и при двете вкусовите качества зависят от климатичните особености и отглеждането, и при двете има ритуал на поднасяне и пиене. Но има и една съществена разлика. "В ресторанта чаеният сомелиер е човекът, който минава от маса на маса, препоръчва на клиентите и приготвя чая, който те поръчват", казва Лейб. И точно тук се крие разликата. "Виненият сомелиер няма отношение към приготвянето на напитката – той само поднася виното, докато чаеният сомелиер трябва да притежава познания как да приготви точно този чай и той да бъде перфектен, а всеки чай си има особености", добавя Джеймс Лейб.


"Част от магията на сервирането на чай е ритуалът, наливането на горещата вода – всеки вид чай изисква различна температура, за да освободи докрай вкуса си в стъклената кана", потвърждава и Адрина Кивиц. Едва на 23 години тя става чаен сомелиер в Tea Cellar на хотел Park Hyatt във Вашингтон, където се предлагат 53 различни вида чай. Селекцията на Tea Cellar включва бял чай (белите чайове са много деликатни и с голямо съдържание на антиоксиданти), китайски и японски зелени чайове, Oolong (вид черен китайски чай) и други черни чайове, различни Pu-Erh чайове (двойно ферментирал, червен китайски чай), различни билкови отвари, включително ароматния Roibos от Южна Африка и изключително редкия Royal Reserve 1985 – толкова рядък и скъп, че наличното количество от този вид е едва 7 килограма в света. В Park Hyatt Washington той се предлага за скромната сума от 300 долара.

"Никога не слагам на масата сметана, казва Кивиц. Понякога клиентите си искат, но аз първо им препоръчвам да опитат чая без сметана или мляко, за да се насладят на истинския му вкус. Лично аз харесвам един-единствен чай със сметана и това е Royal Keemun Hoa Ya’a – силен черен чай, за който се знае, че е бил любим на кралица Елизабет. Млякото и захарта балансират вкуса му."
След като е опитала толкова много видове чай с най-различни вкусове и аромати, Кивиц вече не само може да оценява и различава десетки и стотици видове един от друг, но понякога дори може да разпознае и отделни реколти.


Да се предлага добър чай е доходоносно. В Heartbeat продажбата на чай възлиза на 40 000 долара месечно. Според Лейб ресторантът закупува всеки месец чай на стойност над 5000 долара и не е необичайно да се плати сметка от 80 долара само за чай. "Добрият сомелиер трябва да направи така, че клиентът да бъде доволен, въпреки че плаща скъпо. Дори производителите на обикновен чай в пакетчета да подаряват своята продукция, един ресторант не може да спечели от този чай толкова, колкото аз мога да спечеля от моя", категоричен е Лейб.

Един от първите ресторанти, усетили ползите от това да имат чаен сомелиер (макар и да не се е наричал така), е

Chez Panisse

в Калифорния. Хелън Густафсон води чаената програма на легендарния ресторант на Алис Уотърс още от 80-те години. Тя казва, че винаги е имала свободата да съставя такова меню, каквото въображението й реши. "Никой не се интересуваше колко пари харча за чай, казва тя. Веднъж похарчих 400 долара за чай, който беше лош. Беше толкова горчив, че готвачът твърдеше, че получава главоболие от него. Никой не ме контролираше. В нормален ресторант сигурно би имало ограничения на бюджета, но не и в Chez Panisse."


Чаеното меню на Chez Panisse е наричано еклектично и елегантно, защото е нетрадиционно. "Моята мисия в Chez Panisse бе да създам разпознаваемост на ресторанта именно чрез чая и мисля, че съм успяла", казва Густафсон. Тя наистина създава ексклузивни чайове, запазена марка на Chez Panisse като лютия жасминов чай, поднесен в малки декоративни марокански чашки. "Сервира се след обилно хранене – просто подлютен, без сметана и всички го обожаваха", разказва тя.

Бъдещето


Много малко ресторанти се решават на стъпката да наемат чаен сомелиер, защото е рисковано по отношение на възвращаемостта на финансовата инвестиция. Как ще се развива тази професия в бъдеще? Лейб отговаря: "Когато САЩ започна да произвежда качествено вино, в страната нямаше сомелиери. Нямаше и през 40-те, през 50-те може би един-двама, през ранните 70 имаше една-две дузини, а през 80-те сомелиерите вече бяха нещо обичайно. С чая процесът ще бъде по-бавен. Мисля, че ще мине доста време, преди ресторантите да започнат да наемат чаени сомелиери за специални случаи и още много години, преди това да стане обичайна позиция."

И все пак чаените сомелиери бавно, но сигурно си проправят път. Те са все още зараждаща се мода в тази вечно развиваща се индустрия.
Възникна грешка в тази притурка