вторник, 27 април 2010 г.

До Драгалевци и назад

Денят беше мрачен и тежък като олово. Валeше дъжд номер 33 по Дъглас Адамс (лек, пронизващ ръмеж, който прави пътищата хлъзгави). Олющени табели, разпилени боклуци и тежки бензинови изпарения, които караха въздуха да изглежда още по-сив.
Едва стъпила на тротоара Акулата проскърца през зъби: „Ти се опитваш да ме съсипеш!" Огромното вековно превозно средство потегли отново, вдигна облак прах и заглуши думите й с мощния си предразпаден машинен грохот.

Направих се, че не съм я чула. Огледахме се. А сега на къде? До ръждясалите огънати пaрапети на спирката стърчеше разкривена будка. Зад нея – кръчма. Пред кръчмата мръсен индивид изливаше в устата си съдържанието на бутилка бира и плюеше. Погледът и видът му ме накараха да спазвам почтителна дистанция.
- Питай в будката! – проскърца през зъби Акулата.
- Защо аз?
- Защото ти ни доведе тук! – гребенът й потрепери от яд.

Приближих се предпазливо. Малкото ръждясало прозорче се отвори. Жената говореше по телефона. Аз изчаках почтително няколко секунди.
- Ъъъм, извинете...Кои други автобуси тръгват от тук освен написания на табелата номер ХХ?
- В момента никои – каза тя сравнително любезно – Трябва да се върнете до светофара, да пресечете, после да идете до някоя спирка, да вземете номер ХУ до булевард България и оттам каквото ви трябва.
- Защо ли ми трябваше да те слушам! – каза още по-бясно Акулата.

Това не е откъс от роман на братя Стругацки, а моя милост и Нервната акула (в случая много нервна), опитващи се да се доберем до един доста фенси френски ресторант в Драгалевци. Не толкова за ресторанта сме тръгнали, колкото просто да излезем „извън града”, нищо че вали.
Понеже сме горди нешофьори с почти нулев въглероден отпечатък върху природата (поне относно транспорта), предложението на Нервната акула беше да хванем такси и толкоз. Аз обаче реших, че това ще убие приключенския дух на излизането „извън града” и след известна препирня взехме компромисно решение – маршрутка номер 25 от центъра! 

Двадесетина минути по-късно маршрутка няма и въпреки мрънкането на Акулата се качваме в автобус номер 9 до обръщалото в Хладилника, където се разигра гореописаната сцена...
Връщаме се на Черни връх, за да чакаме отново маршрутката. Все някога ще мине! Още 20 минути по-късно се качваме в такси, защото следа от маршрутка няма, а и таксита няма, та това е почти дар от боговете. 
 (Акулата: Как въобще ти се вързах на акъла, да ме доведеш тука на майната си в нищото! Аз: Ама какво нищо бе, съвсем в града сме си, Хладилника....Акулата: Какъв град!?! Градът някога свършваше тук. Имаше само някакви безумни заводи...Аз: Емиииииии....)

Таксито, вместо да тръгне направо, взима остър ляв, минава по лъкатушещите улички около Зоопарка, в крайна сметка излиза на Симеоновско шосе и подкарва към Симеоново. Започвам да гледам лошо и да псувам на ум шофьора за заобиколния маршрут. Той явно се усеща, защото изведнъж най-любезно започва да обяснява , че пътят бил затворен заради ремонтите по Околомръсното (или преминаването било крайно затруднено), та се карало или през Симеоново или по България и после през Бояна.
В този момент яко побеснявам, защото съм посветила поне половин час в ровене из нета как да стигнем най-лесно до квартала на големците, без да взимаме такси, но никъде не попаднах на едно просто обяснение, че пътят е затворен, че маршрутите на автобусите и маршрутките са променени и т.н. Че кому е нужно?

В този момент ми хрумва: Ами ако съм чуждестранен турист, който иска да поброди из София? Да се качи нагоре към Витоша, да посети някоя забележителност, например Боянската църква – обект на ЮНЕСКО! Аз не мога да се оправя в града, в който живея, на родния ми език. Как ще го направят те...Това е мишън им-по-си-бъл. 

София има зверската привилегия да разполага с планина, с природен парк в краката си. Но в 21 век, в столица от Европейския съюз, те са достъпни само ако имаш кола или нечовешки нерви и много време. Но дори и ако ги имаш, може да не те огрее, щото половината от наличните автобуси-гробници не пътуват през работните дни.
Най-изумителното беше, че на връщане наистина срещнахме един заблуден чужденец бекпекър. Успя да слезе отново в града със сигурност не заради прокъсаната карта, която размахваше, а благодарение на една девойка, която беше в неговата посока и поназнайваше английски. А как е стигнал до Драгалевци...това вече е загадка.

P.S. Оказа се, че шармантният френски ресторант вече работел само за вечеря. Предполагам, че заради кризисни обстоятелства. Нямах възможност да изчакам, така че за него ще напиша друг път, когато го посетя. Но може би е по-добре първо да си купя кола...
.

събота, 17 април 2010 г.

Пасивните къщи - екосгради до съвършенство

Вчера се проведе конференция, посветена на зеления туризъм и екохотелите, на която френски хотелиери и предприемачи и няколко български, споделиха опит със свои колеги. Франция не само е туристическа дестинация номер едно в света, но в Европа няма конкуренция по развитието на зелен туризъм. Френските граждани пък са номер едно зелени туристи в Европа.

Снимка: ecn.nl

Разбира се, темата еко в туризма съвсем не се отваря за първи път, напротив-последните 3-4 години тя присъства постоянно, така че не чухме нещо твърде ново, но пък съвсем и не беше излишно за хората да видят за пореден път, че пари се правят не само от плаж и ски.

Това, което ме впечатли обаче беше презентацията на арх. Александър Генчев на тема пасивните къщи. Една бърза справка с гугъл ми показа, че и у нас това е познато, дори има проект за създаване на комплекс от такива къщи. Явно в доста тесни и професионални среди обаче, не и за по-широките маси.

Снимка: hampton-avery.com

А пасивните къщи са нещо изумително. Представете си сграда, която се самоотоплява и самоохлажда, с толкова минимално потребление на енергия, че годишният разход за 100 кв.м. е 225 лв. по текущата цена на електричеството у нас. Звучи невероятно, но е истина.
Наричат се пасивни къщи, именно защото се самоподържат, благодарение на най-естествените природни сили - слънцето и въздуха.

Как?

Първо чрез формата и позиционирането й. Основната идея е къщата да разполага с големи прозорци (даже в някои случаи цели витрини), ориентирани на юг, така че да могат да уловят максимално много светлина и топлина, дори през зимата. За целта е нужно и в близост да няма други сгради, които да я засенчват.

Веднъж влезли в къщата, тези количества топлина и светлина, трябва да бъдат запазени максимално. Това става с много сериозни изолации, които започват от 30 см минимум и могат да достигнат до метър на покрива, тъй като топлият въздух се издига и съответно се охлажда ако изолацията горе не е добра. Дебелината там зависи от годишния климат. За сравнение, сегашните норми на изолацията при саниране са около 5 см, рядко повече.

За по-любознателните.
Източник: http://jagadees.files.wordpress.com/2009/10/0430-spj-house-web-1.jpg


Тъй като прозорците са "източникът" на топлина и светлина, но и най-големите виновници за загубата им, на дограмите се обръща специално внимание. Трябва да бъдат от най-високо качество. Говорим за тройни стъклопакети с газ, изолация на самата рамка, тъй като, оказва се, металната рамка на дограмата е много уязвимо място, от където топлината изтича (на архитектурен език се нарича топлинен мост). Освен това, за да бъде мярката още по-ефективна, дограмата се монтира не за самата стена, а е издадена напред - в изолацията.

Снимка: trendir.com

Много важен елемент е вентилацията. Тя е задължителна за пасивната сграда. Вентилацията е специална - тя отвежда стария въздух и вкарва свеж, пресен въздух във всички части на помещението. Номерът е в това, че с една специална част от вентилационната система старият топъл въздух среща новия студен и го затопля. Така че влизащият пресен въздух е с десет градуса по-топъл от този навън и не изстудява помещението. Двата потока обаче нямат пряк контакт помежду си, така че пресния въздух остава пресен.

Термографика: пасивна сграда - дясно и обикновена - зад клоните. Пасивната е синя, т.е. студена, защото не изпуска топлина.

Резултатът - добре опакована, къщата не изстива. Вентилацията осигурява пресен, но затоплен въздух. Допълнителна топлина отдават и всички електроуреди, както и хората в къщата. Останалото необходимо за европейските климатични условия, кълнат се архитекти, са точно 15 киловат часа на кв. метър или за България - 225 лв. годишно за сграда от 100 квадрата. Разбира се, те могат да бъдат осигурени и от всякакви други източници - конвенционални или екологични като солари, геотермална енергия и т.н. Да бъде хладно през лятото пък не е голяма философия - най-обичкновени сенници, капаци и щори вършат чудесна работа.

Първата алпийска пасивна постройка. Хижа "Schiestlhaus" на над 2000 м в Австрийските Алпи. Тя също се нуждае от 15 kWh/kw.m, както и останалите.

Не звучи никак сложно, нали? Но всъщност е революционна промяна в концепцията за екологично строителство. Досега усилията бяха насочени в ограничаване на неизбежните загуби на енергия от сградите. Всъщност жилищните и други сгради са най-големите прахосници на енергия и са виновни в най-голяма степен за излъчването на въглеродни емисии - 40%. Особено в България, където огромна част от населението се отоплява с въглища, дърва, нафта и електричество.

Снимка: inhabitat.com

Тази концепция обаче по дифолт прави така, че да няма какво да се ограничава, защото почти нищо не се губи на халос. Пасивните къщи са особено разпространени в Германия и Австрия. Данни сочат, че до 2015 пасивните къщи там ще се превърнат не в изключения, а в строителен стандарт.

Сигурно е скъпо. И сигурно ще мине време, докато и у нас се възприеме тази идея. Но аз лично съм оптимист. Ето защо:

Когато преди няколко години започна да се говори за екохотели и екокъщи, предприемачите в България приеха идеята повече от скептично. Причината беше, че да създадеш екохотел или да превърнеш къщата си за гости в еко къща се изискват доста инвестиции. Безспорно е така. Предприемачите смятаха, че това е някаква мода в малко популистки стил "да спасим природата" и се отнесоха пренебрежително и дори враждебно. "Какво ми говорите за екобулшит като едва изкарваме колкото да закрепим семейния бюджет", се четеше в погледите на по-малкия бизнес. "Вложил съм милиони в хотела, първо държавата да ми оправи инфраструктурата и тогава ще мисля дали да вложа още милиони", пък беше реакцията на по-големите предприемачи.

Снимка: www.aart.dk

Не след дълго обаче идеята узря в съзнанието им и те разбраха двете основни неща: Първо, екопостройките не са краткотрайна мода, а все повече и повече се превръщат в стандарт. Както отдавна е нормално всеки хотел да има басейн, фитнес и др. екстри, така става все по-нормално и хотелите и къщите за гости да има зелена политика.

И второто, най-важното, инвестициите може и да не са малки, но те са дългосрочни и се отплащат. Спестената енергия, вода и др. означават спестени пари. И това е важно за всички, които са инвестирали в бизнес, който да ги храни, а не за да натрупат бърза печалба или да изперат нечии пари.

Снимка: austria-passive-house-whistler-2010.blogspot.com

Броят на хотелиерите, които се сертифицират или правят стъпки за ограничаване на енерго и водозагубите наистина расте всяка година. Така че надявам се след не много време, всяка нова сграда да бъде пасивна.
Казват, че поради изискванията за разположение и форма, която да улавя светлината, пасивните къщи са скучни и еднообразни. Сигурна съм обаче, че снимките ви доказват, че това "скучно" е за предпочитане пред скучното на родните жилищни комплекси, къщи и хотели.
.
.

сряда, 14 април 2010 г.

Един градски турист в пустинята: Декорите на тунизийската пустиня

След жестокото преживяване - нощувката в берберски палатки наред Сахара, продължаваме да бродим из пустинята и по-точно към множеството стари берберски селища. Някои от тях са изоставени, други обитаеми, но те са различни в зависимост от терена. А теренът е разнообразен.
Берберка. Татуировките по лицето показват към кое семейство принадлежи и какъв е семейният й статус. Обичаят вече е забранен по закон. Управлението се стреми да изкорени старите обичаи и да превърне Тунис в модерна държава.

Първата ни спирка е Зрауа


– изоставено селище в подножието на каменист хълм, до което стигаме трудно, въпреки че се движим с джипове 4х4. Тук само бялата джамия сякаш е недокосната от времето, докато селището, изоставено преди десетки години, прилича на странен декор от филм с много разрушения.
Зрауа. Идеален декор за пейнтбол битка или филм за войната в Ирак

Всъщност в околностите на Тузьор, Дуз и Татуин са снимани немалко известни продукции като "Междузвездни войни" или "Лорънс Арабски", също и много каубойски филми. Като изключим палмите, пейзажът тук е изключително подобен на този в американския Див Запад.

Матматае центърът на най-голямото берберско триглодитно (пещерно) общество и селището, защитено от ЮНЕСКО, носи името на берберското племе, населяващо региона. Тук домовете представляват, грубо казано, дупки, издълбани направо в глинестите скали.
Домакинката ни опече вкусни питки с мед. Пещта е просто дупка в земята, във вътрешния двор на жилището в Матмата.

Тези отшелнически жилища се състоят от дълъг коридор, който завършва в нещо като вътрешен "двор", около който пък като лабиринт са наредени малки самостоятелни помещения за спане, хранилища и др., издълбани директно в меката скала.



Горният етаж е достъпен с въже. Яко си ожулих ръцете, опитвайки да се кача

Някои от помещенията са разположени високо, на "втори етаж" и достъпът до тях е със стълба или въже с навързани по него възли и изисква доста сила и умения. Там, разказаха ни, се отделят момчетата, когато започнат да възмъжават, за да бъдат по-самостоятелни.
Вътрешните помещения са боядисани в бяло и са прохладни в жегите. Над вратите със синя боя са нарисувани символи за закрила, късмет и против зли сили – риба или ръката на Фатима.
Хотелска стая в трилогитно жилище

Някои от тези жилища са пригодени за туристически посещения, а други са превърнати и в хотели, като например жилището на Люк Скайуокър от "Междузвездни войни".
В югозападния край на Тунис, сред каменистата пустиня са разположени

Земите на ксур
(или ксар в ед.ч., което означава берберски дворец). Това са укрепени комплекси с размерите на миниатюрни селища са служили както за складови помещения, така и за живеене в периоди на опасност. Повечето са двуетажни, но някои се издигат и на 4 или 5 етажа, с долепени едно до друго тесни и дълги помещения, подобно на кошери.
Ксар Улед Султан, където е сниман част от Междузвездни войни

Ксур се срещат на много места, обитавани от берберите, но най-много около градовете Меденин и Татуин – едноименната планета, на която живее Люк Скай­уокър от култовия "Междузвездни войни". Точното място, където е сниман филмът, се нарича Ксар Улед Султан и е разбираемо защо е един от най-посещаваните и добре запазените в Тунис, но той е само един от 17-те запазени ксур в региона, така че изборът е голям.
Ксар Улед Султан отгоре

Освен тези наистина интересни фортифицирани селища, други любопитни обекти в региона са и полуобитаемото селище Шенини, изоставеното село Дуйрет, където се намира хотел със стаи, вкопани в скалите, както и изоставеното селище Гермесса, разположено високо на каменист хълм.
Гермесса
Шенини е разположен по цялата вертикала на хълма. Докато стигне човек до горе в жегата и а-ха да започне да халюцинира

Хотел в Дуйрет

Най-хубавото на Тунис е, че е толкова близо до нас, но е тотално различен свят.
В Тунис все още има много автентичност, която е загубена в Европа.
На много места тук това, което за туристите е атракция, за местните е ежедневие и не се налага да обличат костюми, за да го пресъздадат. Достатъчно е да бъдат себе си.
Тунис е много истински, много автентичен, без да е преексплоатиран. И е място, в която можеш да се завърнеш, защото съвсем не си видял всичко.
.
.

вторник, 13 април 2010 г.

Българският Лувър: Комплексите на един малък народ и неговите управляващи

"За какво отиват туристите във Флоренция? 40 милиона души минават от там за година, за да снимат галерията Уфици, скулптурата на Давид, църквата на Пиаца Дуомо, академията, където са Умиращи роби на Микеланджело. Направете сметка Флоренция колко носи от туризъм". Така министър Рашидов защити проекта за българския Лувър, чиято първа копка бе направена днес.

Супер Бойко подкрепи министъра си, като на журналистически въпрос дали не е по-добре да не се инвестират милиони от издънения бюджет точно в музей по време на криза, разкри следното гениално прозрение: "Нека малко да ви обясня икономиката. Ние инвестираме в индустрия, с тези пари, които влагаме сега, те ще се върнат и мултиплицират. Министър Рашидов не случайно обясни, че 40 млн. души посещават Флоренция и остават по 100 евро за билетчета. Тези пари в условия на криза са инвестиция, която донася пари".

Господи помилуй....
Снимка: 24 часа

Вече виждам бъдещето:
Флоренция, Рим, Париж, Лондон, Берлин, Атина и София - центровете на културния туризъм в Европа. София е пълна с тълпи, който ще оставят сторици евро в българския Лувър, който ще разполага с невероятни експонати, невиждани досега...Рашидов ще разгърне космополитните идеи на космополитния си дух.

Началото е поставено: Супер Бойко от името на правителството дари Пикасо, купен "за без пари (но от държавния продънен бюджет) от близки хора, почти без пари, на ръба на дарението, ако мога да кажа, 5 хил. лв. - това пари ли са за оригинал на Пикасо?!". Има и още - Дали и Шагал....

А какво ще последва, само гледайте! Това след 3-4 години Бритиш Мюзиъм ще ни диша във врата. Ще го напълним с Микеланджеловци, ако трябва от Ватикана ще си ги откъртим, но ще са при нас. Щото тва е индустрия. На откриването ще поканим всички чалга певици, да види света що е то красиви жени, що е то блясък и изкуство. Нали видяхте колко успешно се получи в галерията на Краси. Не, не питайте дали той "дари" картината, моля ви, меценатството е занимание анонимно...

Ако си мислите, че няма с какво да я напълним, нищо не знаете вие. Като поотупаме още малко бизнесмени - "дарители", като им обещаем по някоя и услугичка, ще изпаднат още и Леонардовци, и Реноаровци, и Монета, Манета, Маанета...Може и някой Рембрандт да извадим. Или списъците от Наг Хамади, втори том. Веднага Супер Бойко ще поръча на баба Горка да изтъче още една торинска плащаница.

И една зала за Рашидката, разбира се. Най-големият скулптор, творил нявгаж по-тия земи. Голям мъж, голям пияница, голям ум, голям талант. Голям...

Хвала, маймуни. Колкото по-малки са хората, толкова по-големи са комплексите им. Срам ме е от вас. Дълбоко и искрено.

П.С: "Защото вижте, приятели, когато отидете във Флоренция, за какво отиват туристите – 40 млн. на година. Отиват, за да снимат пет обекта, аз съм ги изброил... и тези фотоапарати остават по 100 евро минимум, 40 млн. за 30 дена. Направете сметка Флоренция колко получава от туризъм."

П.П.С. Не ме разбирайте погрешно. Искам да имаме свестен музей, в който да може да се види истинско изкуство. Но изроденият начин, по който евентуално ще се случи някакво подобие на такъв и магаломанията на тия хора за пореден път навява само и единствено в мен желание да се махна ASAP. Защо просто не направят нещо хубаво за радост и удоволствие на хората, без много приказки, перчене и гръмки изказвания как ей сега, видите ли, София ще стане Флоренция на Балканите? Колкото България е Швейцария...

.

петък, 9 април 2010 г.

Ресторант Асадо отвъд клишетата и преструвките

В края на миналата година имах удоволствието да присъствам на откриването на първия у нас ресторант, който предлага телешко барбекю по аржентинска техника, наречена асадо. Ресторантът носи същото име – Асадо и се намира на мястото на бившия ресторант Пчела на бул. Баучер и ул.Седмочисленици.

Била съм на достатъчно откривания на заведения и хотели, но честно казано точно това успя да ме впечатли с факта, че в продължение на вечерта имахме възможността да опитаме цялото меню и една добра част от винената листа. И храната, и напитките се предлагаха в изобилие.

Все пак реших, че преди да пиша каквото и да било за Асадо, трябва да го посетя и като клиент, за да бъда малко по-обективна и това най-после се случи, така че действам.

Има неща, които харесвам в Асадо и такива, които не харесвам особено. Това, което малко ме дразни обаче е фактът, че ако решите да поровите из нета относно този ресторант, за да си съставите някакво мнение – струва ли си да го посетите или не, ще попаднете на два типа публикации.

Едните са леко в стил „похвално слово“ и те са всъщност минимално видоизменени вариации на пресрилийза, който обслужващата ПР агенция разпрати след откриването. Втората група са шепа авторски материали и коментари, писани от хора с претенции, които не съм сигурна, че има от къде да дойдат. Освен ако всеки ден за обяд не прескачат до Милано, а за вечеря – до Париж, защото с тези изисквания не знам къде се хранят у нас.

Всъщност, ако критерий за добър ресторант е разумното и балансирано съотношение между материална база, обслужване, качество на храната и цени, значи Асадо е много добър ресторант.

Ето защо:

Първо, защото е в България. Не е сериозно да се сравнява първият ресторант от този тип у нас с аржентинските си събратя или с ресторанти в други страни с по-дълги традиции в аржентинското барбекю или пък в консумацията и приготвянето на телешко въобще.

Второ, защото екипът се справя чудесно, имайки предвид, че у нас няма къде да се учи и тренира точно тази техника. Българското познание за приготвянето на месо на скара въобще е различна от асадо. Какво точно е асадо, ще ви разкажа по-долу.

Трето, традициите за консумация на телешко месо у нас са трагични. 99% от хората не различават телешко от говеждо, а камо ли рибай от антракот или ти-бон от ростбийф. Така че на фона на масовата практика, това което този ресторант предлага, е нещо много добро като старт.

Четвърто, съотношението цена/качество тук са много добри. Около 23-25 лв за порция месо с гарнитура принципно може и да не се води евтина вечеря, но ако е за телешки стек, си е направо нищо. Всъщност доволна вечеря за двама със салата, два стека с гарнитури и 2 чаши вино излезе 75 лв.

Бих разделила храната в ресторанта на две. Телешките специалитети, салатите и някои от аржентинските специалитети като чоризото (свинска наденица с подправки), емапандес (пълнените хлебчета) и топлите вкусни, кръгли хлебчета, пълни със сирене, известни като пайо де куейо са чудесни и ако се върна отново в Асадо, ще е заради всички тях. Да не пропусна и факта, че гарнитурата от зеленчуци на скара беше перфектно изпечена и с много приятен вкус от асадото. Всичко останало е достатъчно добро, без да е изключително.

Какво още ми харесва? Обслужването - деликатно и ненатрапчиво. Перосналът е любезен и отзивчив, стековете случайно или не бяха поднесени, точно когато приключихме със салатата, като междувременно сервитьорът ни информираше на каква фаза от приготвянето са.

Винената листа е достатъчно богата – бели и червени аржентински вина от няколко изби, включително небезизвестните Трапиче, Сентенарио, Мендоса и по-малко български вина. Аржентинският малбек принципно е едно от хубавите неща, случвали се на човечеството, а тук въпреки умерените цени (повечето вина са между 17 и 30 лв бутилката) качеството на виното е доста добро. Хареса ми, че във винената листа ясно са отбелязани всички вина, които се предлагат и на чаша и те не са малко.

Приборите и посудата са красиви, с модерен дизайн. Винаги е кеф да се храниш с такива.

Има голяма градина, която ще бъде сериозен плюс за заведението през лятото ако решат да я оползотворят.

Не съм шофьор, но фактът че има къде спокойно да се паркира пред ресторанта, мисля, че е от значение.

И да допълня съвсем картината - музиката не беше висока или натрапваща се, а тоалетната е приятна за посещение.

Какво не ми хареса?

Тъмно е. Дизайнът, който е решен в черно пък прави помещението още по-тъмно. Всъщност самият дизайн лично за моя вкус е доста тежък, даже леко в мутренския смисъл, макар че не бих го нарекла кичозен и безвкусен. По-скоро претенциозен и изискващ по-тежки тоалети и поведение. За това може би и посетителите са основно в по-горната възрастова група. Тъмните тонове са допълнени от апликации от телешка кожа по стените, а някои от столовете са тапицирани с нея. На мен лично това не ми харесва, но не ме й отблсъква.

Всъщност, става дума за личен вкус. Идеята на Асадо не е да бъде етно ресторант. Не си мислете, че ще влезете и ще се почувствате като в Аржентина – със съответната музика, обстановка и някаква свръхтипична кухня.

Асадо е просто един съвременен, модерен ресторант, който предлага телешко асадо барбекю и още няколко аржентински специалитети като акцент в менюто си. Ни повече, ни по малко.

И все пак имам чувството, че хората са малко объркани спрямо него. И това може би идва от факта, че Асадо не е скъп ресторант що се отнася до цените, но се държи като такъв – с обслужване, с менюто, с обстановката. А хората у нас май не са свикнали да се държат твърде добре с тях в ресторантите, освен ако не им отрежат главата със сметката след това.

Asado от Южна Америка

Asado в Южна Америка наричат техниката за приготвяне на месо върху открит огън или грил, наричан тук parrilla, както и храната приготвена така. Този метод е изключително популярен в региона на пампасите в Южна Америка, а ястията, приготвяни така са традиционни за Аржентина, Уругвай, Чили и Парагвай.
Асадото се приготвя или в асадор или в парийя. В първия случай огънят се кладе направо на земята, а върху него се поставя скарата. Във втория случай се изчаква образуването на въглени, върху които се поставя грилът – парийя.
Месото за асадо не се маринова предварително, единствената подготовка е осоляването преди или по време на печенето.

Цялото майсторство е в контролирането на силата на огъня , за да се осигури бавно готвене, без прекомерно образуване на пушек. В българската традиция скарата е популярна, но у нас най-често местото се изжулва близо до огъня и става сухо и жилаво, а също така се опушва твърде много, което става водещо във вкуса.

В американската традиция месото на барбекю първо се запечатва близо до огъня, след което се поставя по-далече от него и се затваря, така че се получава повече ефект на фурна, а месото остава сочно и крехко.

Интересното при асадо е, че успява да постигне този ефект, но при открит огън. В Бразилия ястието асадо се нарича също churrsaco (има го и в менюто на ресторанта). Методът на приготвяне е подобен, но в бразилския вариант месото се подправя предварително.

Телешкото месо

Българите сме почитатели на свинското, пилешкото или агнешкото и по-малко на телешкото и говеждото. У нас думата „телешко“ обикновено върви с „варено“... Българите масово не знаят как да приготвят телешко, а повечето не знаят дори каква е разликата между телешко и говеждо – първото е месо от млади животни до 4-5 месеца.

Малко терминология: Рибай стек е стек от предната част на контра филето; Ти-бон е стек съдържащ в себе си част от контра и бин-филе. Ентракот или антракот е месо от областта на ребрата; Ростбиф се прави с месо от рибицата (котлетите). Ръмп стек се прави от бута, а класическият телешки стек се прави от бонфилето.

България никога не е била сериозен производител на телешко или говеждо, а в последните години качеството е съвсем съсипано. Готвачите масово избягват да купуват такова българско месо, защото много добре знаят, че има огромна разлика в отглеждането на животни за кулинарни цели – месо за готвене и такова за промишлени цели – колбаси. Първият случай у нас го няма.

За щастие на родните готвачи през последните години се внася качествено месо от Аржентина, САЩ и някои европейски страни като Франция, Холандия, Белгия и Великобритания. Тези страни с дългогодишни традиции са известни с добрите си системи за категоризация на месото и контрол на качеството. Именно от това зависи и цената.

Има телешко, което струва стотина евро килото, но добро месо може да се намери и на много по-ниска цена. Общо взето истинският телешки стек няма как да е евтин, но е може и да не е толкова скъп ако ресторантът работи директно с фирма вносител, защото минавайки през редица посредници и стигайки до магазина, месото още доста се оскъпява.

Особено вкусно, но и скъпо, е млечното телешко от телета, хранени единствено с мляко. Месото има бледорозов цвят и е нежно и твърдо. По-евтино е месото на телета, които са хранени със зърнени култури. Месото им има по-наситен цвят и по-силна миризма.

сряда, 7 април 2010 г.

Smokin' destinations: Малък Преславец

Малък Преславец е от онези места, за които никога не сте чували. И ако сте чували е било съвсем случайно. Както и за общината, в която се намира – Главиница. Причината е, че и двете са далече-далече в „крайната земя“ - север-североизток.

Попадам там с конкретна цел – посещение на т.нар. блато Малък Преславец, което всъщност е езеро, отделено от Дунав само с една дига, съществуваща още от римско време. Някакви хора искат да ми покажат с гордост как са излели мнооооого бетон в една площадка, която наричат площадка за наблюдение а.к.а. туристическа инфраструктура. Има също парапет и една беседка, няколко пейки. Проект, усвояване, средства...другите ключови термини, описващи площадката.

Площадката

Но както и да е. Блато Малък Преславец е защитена местност, защото то е дом за най-голямата популация на бяла водна лилия - едно много красиво растение със статут на застрашен вид в Червената книга на България, както и на още стотици растения и птици, много от които редки видове.

Безброй бели лилии плуват в езерото

Като изключим наличието на непознатите за градското човечество (или поне на мене) гигантски, застрашително бръмчащи насекоми, мястото е красиво, зелено, спокойно, диво.

Един от най-симпатичните обитатели тук от клас насекоми. Другите предпочитам да не ги срещам отново

Тъй диво, че дори бетонa не пречи на „диворастящияCannabis indica. Трябва да е диворастящ, защото нито една от служителките на новосъздадения туристически информационен център до блатото не си призна да е техен, макар че се смееха крайно многозначително!

Хелоуууууу, май диър!

Друг е въпросът защо по-дяволите е нужен този център, след като това иначе наистина адски красиво място се посещава най-вече от местните хора и от някой друг рибар извън закона. Защото е на майна си и никой не го знае. И защото насекомите са като врабчета. И никаква бетонна площадка няма да докара туристите там. Но пък марихуанния туризъм вероятно ще ги :) Иначе сериозно - Малък Преславец е едно от най-истинските, запазени и диви места, които съм посещавала в България.


петък, 2 април 2010 г.

Особености на националния туризъм : Българщина във Вароша!

Вароша, Ловеч

Старият квартал Вароша в Ловеч е много приятно, красиво и живописно място. Идеално за разходка, за снимки, за хапване. Зеленина, стари къщи, прекрасна гледка към целия град, старинната крепост на хълма, църквата.

Наистина хубаво място, което крие и други изненади: къщата на академик Йордан Иванов във Вароша е бастион на българщината с всички прилежащи й символи. Ще я познаете по задължителното знаме с емблемата на БНС. Мне, това не е просто още един от "патриотите" на БНС. Най-хубавото предстои.


Както ни информира голяма табела, туй старо къще е ни повече, ни по-малко от културна институция-сграда на Международната академия по българознание, иновации и култура (респект!) или накратко МАБИК. А акад. Д-р. н.а.м. Иванов е ни повече, ни по-малко от народен лечител психо-физиотерапевт.


Нека сега да пристъпим към най-доброто. Всестранно надареният гений-учен-патриот, без да иска ми се струва, че е поставил началото и на лечебния туризъм в града, защото болежки цери всякакви. Както ни информират визитките и бележките на вратата, академикът лекува:
1. яйчници!!! (болни, здрави, всекви!)
2. овариални кисти
3. миоми
4. бучки по гърдите (!?!?!?)
5. аднексити
6. запушени канали
7. матка (ако продължава така, ще започне да предлага и смяна на пола направо!)
8. обръщане на бебета от седалищно за нормално раждане!
9. бебета по желание - момчета или момичета (чрез силата свише, разбира се!)
10. безплодие при жените
11. дисменурея - нередовен мензис
12. сърдечни заболявания


Всъщност не става ясно дали господина е специалист по последното, тъй като бележчицата е изрязана точно през последната точка.
Освен това Иванов предлага още консултации и услуги в следните области:
- биолокационни измервания
- психофизеотерапия
- биостимулиращо въздействие върху хора, животни и растения
- диагнистициране
Плюс, че консултира относно разкриване на природни, археологически и исторически богатства.

Ако си мислите че това е всичко, много се лъжете. Човекът е още и носител на международната награда Арката на Европа '93 и е доказан народен лечител по психофизеотерапия и радиоестезист, член на УС, но не става ясно на какво (може би на МАБИК), член на организацията на обединените българи и има блог в интернет.

Ти да видиш. Хвала на таквизи българи.

Как няма, мама му стара, кой да иде и да ти изтрещи осемнайсе солени глоби за квото се сетиш...
Възникна грешка в тази притурка