неделя, 18 септември 2011 г.

При Димо във Варвара

Черноморското село Варвара получи своите 30 минути слава някъде между 2005 и 2008 година, когато икономиката се беше устремила нагоре, когато доходите все пак растяха и когато строителният бум обещаваше да превърне Черноморието в една мегарезиденция. Тогава "младата творческа интелигенция" откри чара на това малко рибарско селце, което дори не разполага с читав плаж, но за сметка на това осигурява специфична романтика – една друга, лично нейна си реалност, различна от тази на средностатистическата скука на север (Царево) и второкласната чалга на юг (Ахтопол).
В резултат на това Варвара се сдоби с ново кметство в традиционното за община Царево жълто-оранжево, с нова църква и тук таме с нов асфалт и тротоари. Друга придобивка от това бурно време са няколкото по-големи и по-малки хотела, които в настоящия момент стоят празни и един-два нови магазина.
Новата църква във Варвара
Аз лично обаче помня Варвара от годините, когато църквата на завоя не съществуваше, а античният смесен магазин в „центъра” на селото все още май беше единственият работещ. Варвара в гимназиалните ми години беше най-престижната Джулая морнинг дестинация. На голямата поляна зад въпросния магазин, която днес е почти изцяло строително усвоена, в края на 90-те се събираха само най-готините – хипари, пънкари, рокери и всички други почитатели на алтернативната култура.
Старият смесен магазин
Блусарят Дари свиреше с часове, подрепян и от други самоуки музиканти, лееше се евтин алкохол, въртеше се безгранично количество ганджа, десетки новосформирани двойки се натискаха в шубраците наоколо и животът за няколко часа се превръщаше в хедонистично откровение. Някъде в малките часове цялата хипи процесия дружно се изнасяше към т.нар. метално дърво над скалите и там дочакваше "мистерията", наречена изгревът на слънцето в първия ден на юли.
Сега може би звучи малко идиотско, но когато си на 16 години, подобно преживяване автоматично се превръщаше в жизнеутвърждаващо за ценностната система на хората от моето поколение, заклещени между тотално неразбираемото минало и недостижимото бъдеще на лайфстйл културата, която наблюдавахме по западните телевизии и за която копнеехме, но която никога не достигаше на време до нас. Когато тя все пак намираше пътя до България, ние вече не я искахме, защото я бяхме надраснали. Искахме нещо друго, което също идваше твърде късно. И така до ден днешен.
При Димо

Но да се върна на темата. Този същият пиков момент между 2005 и 2008 беше и шансът за експанзия на горе долу единствената свястна кръчма в селото – всеизвестната При Димо. Някога При Димо беше едно малко семейно заведение, което днес обаче покрива значителна част от площта на селото и е в състояние да побере в себе си поне два самолета гладни туристи.
Маринован октопод
Изненадващо, но предложенията в кухнята са се обогатили, без сериозно да пострадат в качествено отношение. Разбира се, рибата – в почти всичките й възможни за нашите ширини варианти е доминираща. Предлагат я печена, пържена, на пара, маринована. Миди, раци, рапани, октопод, скариди, калмари, хайвер и всякакви други вариации на морския свят също са в изобилие, но съвсем не са за пропускане и специфичните за заведението местни специалитети и разядки, които най-добре си тичкат с една-три-пет благи ракийки. Или пък мастички.
Жабешки бутчета
Скордаля
Тази година се озовахме в При Димо една късна и облачна сутрин и съвсем без да искаме успяхме да закусим със следното меню: кафе, маринован октопод, бяло вино, попчета с пържени картофки и скордаля, жабешки бутчета (първите в живота ми, но няма да са последните), палачинка с мед и орехи, перно, метакса и отново кафе. И всичко беше наистина вкусно, а цените не са притеснителни.
Старци разбойници
Малко нещо арт инсталации межди двете кръми, които са на броени метри една от друга
За съжаление другата придобивка на селото от времената на слава – кръчмата „Старци разбойници” отваряше едва в 5 следобед и не дочакахме да проверим с какво могат да ни зарадват там. Иначе пазя добри спомени от лятото на 2006 или 2007 година, когато ресторантчето беше чисто ново и впечатляваше с модерната си за тези географски ширини визия, а и кухня. Миналото лято „Старци разбойници” се продаваше за малко над 200 000 евро. Към настоящия момент обаче нямам представа дали е сменил собствениците си. Това в крайна сметка е ирелевантно ако храната да продължава да бъде все така вкусна.
В крайна сметка, ако прекарвате почивката си наблизо или просто ако имате път към този край, не пропускайте да похапнете във Варвара. Преживяването е наистина неочаквано интересно.
.
.

събота, 27 август 2011 г.

Розово лято – Енира розе 2010


Малко закъснях с този пост, тъй като представянето на розето на „Енира” се случи поне преди месец и половина, но пък за хубавите неща никога не е достатъчно късно. Собствениците на бранда „Енира” – изба „Беса вали”, твърдят, че тяхното розе е най-доброто, създавано до момета в България. С всички уговорки, че подобна оценка е твърде индивидуална и субективна, все пак съм склонна да се съглася. Ето моите причини за това:

Избата е сравнително малка, но за щастие малък е и асортиментът им. Освен „Енира Розе” там се произвеждат още пет бранда - „Енира”, „Енира Резерва”, „Easy”, „Syrah by Enira” и „BV by Enira”. Опитвала съм всички, без последното и личното ми мнение е, че за съотношението си качество-цена са идеални. И нямам причина да се съмнявам, че „Беса вали” са подходили към розето със същото внимание, както и към другите си вина.

„Енира розе” 2010 е купаж от 40% пети вердо, 40% сира и 20% мерло, като и трите сорта се отглеждат в землищата на самата изба. Може и да си кажете, е и какво от това, защо е важно. Ами защото за много винарни е практика да изкупуват грозде от цялата страна, а това определено има значение в уравнението.

Розето е много странно и деликатно животно. Всички знаем, че то има смесени характеристики – както на червеното, така и на бялото вино, и обикновено се посочва като „универсален компаньон”, нещо като общоприет компромис, подходящ за много ситуации. Аз пък съвсем не смятам, че това е така.

В зависимост от това от какви сортове се прави розето (винаги червени), то може да бъде много леко, свежо, с по-изчистен минерален характер, с деликатен плодов/флорален аромат, но може да бъде и по-тежко, натрапчиво, таниново или пък подчертано плодово, дори твърде сладко. Всъщност, съвсем не е все едно коя бутилка розе ще вземете от рафта в магазина, нито пък има гаранция, че то ще е „универсалният компаньон” за ситуацията ви.

Освен всичко друго, да се ориентираме по етикета, ако нямаме сериозни познания, е доста трудно. В България розето не е съвсем непознато, но сякаш за първа година има толкова широко предлагане на марки и изби. Ако само до преди 2 години в супермаркета между двата големи рафта с червено и бяло незабележимо се кроткаха 5-6 розови бутилки, то тази година розовият рафт е равен с другите. И повечето от тези розета са купажи. Ако все пак можем да си представим приблизително какво ще представлява едно розе от мерло, от кабрне фран, от пино ноар или от зинфандел, то опитайте да си представите какво ще бъде едно розе от всички тези сортове, взети заедно...никакъв шанс.

След всички тези протяжни разсъждения, твърдя, че розето на „Енира” наистина е този универсален компаньон, за който говорим. То е леко, свежо, ароматно - с деликатен и ненатрапчив плодов и флорален нос и изключително сипматичен цвят на сьомга. Може да се пие както с доста широка гама от храни – салати, паста, риба, плодове и т.н., така и без тях - просто чаша-две, а дори и повече, като аперитив на обед, в ранния следобед, след работа или в топлите летни вечери.

Това е и маркетинговата идея на избата за това вино. До края на август то се предлагаше в няколко софийски заведения по формулата „чаша за две” – Toba&Co, One more bar, Къщата с часовника (която обаче в ремонт!), К.Е.В.А и др. Производителите искат да го наложат като алтернатива за следработното питие – да се отнасяме към него така, както към джина с тоник или мохитото. Лично за себе си твърдя, че отдавна съм открила удоволствието от студена чаша бяло вино/просеко след работа. Сега обаче имам още една алтернатива. И колкото повече, толкова повече.

.

.


понеделник, 1 август 2011 г.

Отбивки-2. В Созопол

Може би заради по-небрежния дух и десетките безсънни купонджийски нощи с преспиване на плажа от гимназиалните ми години, но Созопол винаги ми е била по-любимата гръцка колония, макар че приликата с по-северния събрат - Несебър, е огромна. Същото се отнася и за ресторантите, като просто можете да прочетете отново встъпителния абзац от предния пост за Несебър - скъпа риба, при това основно средиземноморска, едни и същи менюта, почти нищо типично местно и различно.

В Созопол все пак нещата са малко по-добре. Може би, защото тук все пак липсва такъв мощен генератор на туристи за едно хранене, какъвто е Слънчев бряг за Несебър, та ресторантите трябва да се постараят малко повече, за да привлекат посетители. Горе, над скалите, няма голямо развитие. Там, по улица "Морски скали" (ако се не лъжа) са старите кръчми, някои от които не са променяни от десетилетия, с остатъци от балкантуристки нрави, завишени цени заради гледката и т.н. Има и по-нови кръчми - от последните десетина години, които обаче са малко скучни и твърде стандартни, макар че за повечето -и стари и нови, казват, че в тях се готви вкусно (не съм била във всички все пак).

Механа Ксантана е сред звездите на битовите механи над скалите. Погледната от долу си е цяла романтика

Като по-интересна зона се очертава обаче алеята покрай пристанището, където десетина ресторанта се борят за вниманието на туристите. За разлика от по-битовите кръчми на скалите, тези до пристанището търсят своето място чрез морско-рибарската тема - по-обстойно рибно меню, рибарски мрежи, лодки и т.н. класики в жанра.




Има и няколко различни - единият залага на стария градски стил, макар че не знам точно минавал ли и е той нявгаж през Созопол. Другият пък - Ди Вали е може би най-класният ресторант в стария град-семпло модерен, с претенция за по-висок стил.


Едно от двете интересни места, на които попаднах, е преобразуваният бар на сала на пристанището - някогашната "Текила" - сега е рибен ресторант Fish me. Салът е пребоясиан в бяло и синьо, с доста приятен интериор, вече си има и съвсем прилична тоалетна на място, каквато липсваше преди.



Менюто е кратко, но приятно - смесица между гръцка и японска кухня. Има и суши, което НЕ препоръчвам, защото беше най-лошото, което съм опитвала ззасега. Извън това обаче кухнята е добра. Това което опитахме - пресните миди, гръцка салата, рибни кюфтенца - ми хареса много. Има и много хубави вина - от Стар и Нов свят, нещо което както в Созопол, така и в Несебър е голям проблем, защото царе на положението са евтините брандове на не особено тачени от мене бг изби като Търговище например. Но тук предлагаха дори вина на изба Лапостол, браво за което. Заедно с всичко това вървят и малко по-високите цени, да речем като в по-модерните заведения в центъра на София.


Пресни миди от близките ферми, задушени с бяло вино във Fish me


Гръцка салата, рибени кюфтета и чаша хубаво бяло вино

И накрая - откритието: В по-вътрешната част на градчето, до добре познатата кръчма "Античният кладенец" (близо до входа на новия музей с крепостната стена) едно мило семейство предлага жестоки домашни вкусотии. Заведението дори си няма име и работи само за вечеря. Доста вехти маси и пластмасови столове са наредени под навеса и по тротоара, като от улицата ги дели стена от олеандри.


Цялата тази непретенциозност обаче е измамна, защото тук опитах най-великите скариди в масло и чесън, пълнен патладжан, домашни пържени картофи, които, колкото и да ми е трудно да призная, са добри поне колкото моите.


Останалата част от неголямото меню-няколко салати, скара и риба на съвсем народни цени, вярвам, че също е било жестоко, защото това беше единственото заведение в цял Созопол тази година, пред което се чакаше за места от хора с всякакъв социален статус. Ей така трябва.

За особено апетитните снимки отговорна е Гладната Акула.
.
.
.
.

петък, 29 юли 2011 г.

Отбивки - 1. В Несебър

Несебър е от местата, където, що се отнася до кулинарията, най-забележителното нещо в десетките кръчми е златният пържен сафрид за десет лева двеста и петдесет грама. Те между другото са поразяващо еднакви на вид, като разликата е дали има или няма гледка към морето, т.е. дали ще инвестирате минимум 20 кинта повече или по-малко в сметката. Менютата са като том на Вазов и въпреки това не се намира нищо по-различно от най-стандартното за всяка една кръчма, независимо от кой край на България. Ако попаднете на място, което случайно се предлага и някой заблуден местен специалитет - например маринован барбун или миди в доматено-лют сос, значи сте късметлии. Всичко казано дотук важи с пълна сила и за Созопол, чието резюме следва.

Ето защо откритието на еко-бар "При Майкъл"в Стария Несебър ме изненада истински. Не че е нещо, което чак да впечатли с изпълнение, или пък с качество, или с персонал. Не че дори ще повярвате, че собствениците наистина споделят някаква еко философия- може пък и да споделят, но вероятно по-скоро опитват да хванат нишата. Но наличието на този бар в автентично консервативния Стар Несебър наистина е изнанада.

Намира се някъде съвсем в дъното на полуострова ,в закътаните улички, където тълпите туристи вече не са тълпи, а индивидуални двойки. Първо виждате една малко комична и доста ретро указателна табела, а след това и още една такава, но вече на самия вход.



Вътрешността на бара наподобява пещера със сталактити и сталагмити и течаща по тях вода. Малката градинка пък е наполовина пещероподобна, наполовина джунглоподобна. Има много зеленина, малко езерце, мостче и си личи, че някой е вложил доста усилия и труд в нея.








За капак е менюто, което ни обяснява, че в този бар ценят природата.





Друго местенце, което си харесах е италиански ресторант в рибарски стил на изхода от Новия град към Стария. Така и не седнах и не мога да кажа нищо за храната, но изглеждаше свежо, цветно и с настроение.


.
.

Несебър, както го видях през обектива

През детските ми години прекарвах немалка част от летата в Слънчев бряг и Несебър, защото съм родом от региона, а родителите ми имаха много близки приятели и познати, работещи там. Та помня битовите несебърски кръчми, апокрифния деликатес филе от акула, разходките с корабчетата. Помня и купоните във Вариетето, вкусните напитки в Млечния бар, боулинга и клатещите се колички и космически кораби с жетони. Помнязалите с електронни игри, "корекомските" яйца от Корекома, водните блъскащи се колички, дългите сухи пързалки зад Кубан. Все удоволствия, които нямаше почти никъде другаде.

В студентските ми години пък и поработих, и покупонясвах здраво в Слънчев бряг и Несебър. А в летата помежду и след все намирах повод да намина и да навестя познати за една безсънна вечер. Абе с две думи- свидетел съм на цялата промяна - сезон след сезон. От зелен курорт с разкошен плаж и автентичен старинен град до потискащите и задушаващи Град на греха и Град на кича, каквото представляват те днес. Не давам оценки на това, има хора, на които им харесва такова, каквото е днес. Но аз не съм от тях. За това и от поне 5 години умишлено избягвам да ми се отваря път в посока на север от Бургас. Това лято обаче събрах смелост, надвих предразсъдъците и си направих една разходка, с основен акцент върху Стария Несебър. И то с ясна цел - да потърся позитивната му страна през обектива. Чарът от спомените ми и отвъд скандалите по медиите. Ето го резултатът.



















А за финал и един безценен кадър от града на греха. Може би единственото оцеляло непроменено нещо в Слънчев бряг от миналото.



.

Възникна грешка в тази притурка