До Драгалевци и назад

Денят беше мрачен и тежък като олово. Валeше дъжд номер 33 по Дъглас Адамс (лек, пронизващ ръмеж, който прави пътищата хлъзгави). Олющени табели, разпилени боклуци и тежки бензинови изпарения, които караха въздуха да изглежда още по-сив.
Едва стъпила на тротоара Акулата проскърца през зъби: „Ти се опитваш да ме съсипеш!" Огромното вековно превозно средство потегли отново, вдигна облак прах и заглуши думите й с мощния си предразпаден машинен грохот.

Направих се, че не съм я чула. Огледахме се. А сега на къде? До ръждясалите огънати пaрапети на спирката стърчеше разкривена будка. Зад нея – кръчма. Пред кръчмата мръсен индивид изливаше в устата си съдържанието на бутилка бира и плюеше. Погледът и видът му ме накараха да спазвам почтителна дистанция.
- Питай в будката! – проскърца през зъби Акулата.
- Защо аз?
- Защото ти ни доведе тук! – гребенът й потрепери от яд.

Приближих се предпазливо. Малкото ръждясало прозорче се отвори. Жената говореше по телефона. Аз изчаках почтително няколко секунди.
- Ъъъм, извинете...Кои други автобуси тръгват от тук освен написания на табелата номер ХХ?
- В момента никои – каза тя сравнително любезно – Трябва да се върнете до светофара, да пресечете, после да идете до някоя спирка, да вземете номер ХУ до булевард България и оттам каквото ви трябва.
- Защо ли ми трябваше да те слушам! – каза още по-бясно Акулата.

Това не е откъс от роман на братя Стругацки, а моя милост и Нервната акула (в случая много нервна), опитващи се да се доберем до един доста фенси френски ресторант в Драгалевци. Не толкова за ресторанта сме тръгнали, колкото просто да излезем „извън града”, нищо че вали.

Понеже сме горди нешофьори с почти нулев въглероден отпечатък върху природата (поне относно транспорта), предложението на Нервната акула беше да хванем такси и толкоз. Аз обаче реших, че това ще убие приключенския дух на излизането „извън града” и след известна препирня взехме компромисно решение – маршрутка номер 25 от центъра! 

Двадесетина минути по-късно маршрутка няма и въпреки мрънкането на Акулата се качваме в автобус номер 9 до обръщалото в Хладилника, където се разигра гореописаната сцена...

Връщаме се на Черни връх, за да чакаме отново маршрутката. Все някога ще мине! Още 20 минути по-късно се качваме в такси, защото следа от маршрутка няма, а и таксита няма, та това е почти дар от боговете. 

 (Акулата: Как въобще ти се вързах на акъла, да ме доведеш тука на майната си в нищото! Аз: Ама какво нищо бе, съвсем в града сме си, Хладилника....Акулата: Какъв град!?! Градът някога свършваше тук. Имаше само някакви безумни заводи...Аз: Емиииииии....)

Таксито, вместо да тръгне направо, взима остър ляв, минава по лъкатушещите улички около Зоопарка, в крайна сметка излиза на Симеоновско шосе и подкарва към Симеоново. Започвам да гледам лошо и да псувам на ум шофьора за заобиколния маршрут. Той явно се усеща, защото изведнъж най-любезно започва да обяснява , че пътят бил затворен заради ремонтите по Околомръсното (или преминаването било крайно затруднено), та се карало или през Симеоново или по България и после през Бояна.

В този момент яко побеснявам, защото съм посветила поне половин час в ровене из нета как да стигнем най-лесно до квартала на големците, без да взимаме такси, но никъде не попаднах на едно просто обяснение, че пътят е затворен, че маршрутите на автобусите и маршрутките са променени и т.н. Че кому е нужно?

В този момент ми хрумва: Ами ако съм чуждестранен турист, който иска да поброди из София? Да се качи нагоре към Витоша, да посети някоя забележителност, например Боянската църква – обект на ЮНЕСКО! Аз не мога да се оправя в града, в който живея, на родния ми език. Как ще го направят те...Това е мишън им-по-си-бъл. 

София има зверската привилегия да разполага с планина, с природен парк в краката си. Но в 21 век, в столица от Европейския съюз, те са достъпни само ако имаш кола или нечовешки нерви и много време. Но дори и ако ги имаш, може да не те огрее, щото половината от наличните автобуси-гробници не пътуват през работните дни.

Най-изумителното беше, че на връщане наистина срещнахме един заблуден чужденец бекпекър. Успя да слезе отново в града със сигурност не заради прокъсаната карта, която размахваше, а благодарение на една девойка, която беше в неговата посока и поназнайваше английски. А как е стигнал до Драгалевци...това вече е загадка.

P.S. Оказа се, че шармантният френски ресторант вече работел само за вечеря. Предполагам, че заради кризисни обстоятелства. Нямах възможност да изчакам, така че за него ще напиша друг път, когато го посетя. Но може би е по-добре първо да си купя кола...

.