вторник, 15 май 2012 г.

Виното и градът

История без поука, но с определено вкусна храна, няколко бутилки вино и известен брой спорни решения

Снимка: artprintimages

*Имената в този разказ са измислени, събитията обаче не са

По нищо не личеше, че тази петъчна вечер ще завърши с авто репликата „по-дяволите, колко много пари в канала”. Е, може би трябваше да предположа, още когато Мара Отварачката заяви категорично: ”Много напрегната седмица беше, имам нужда да разпусна”. Но да започнем от 19:38 часа в петък.

Заварихме Русата Златка да седи навън в ресторант „Кактус” в Лозенец с чаша водка с тоник и салата. „Аперитифче, както каза сервитьорът”, осведоми ни тя. Напоследък твърдия алкохол не присъства в менюто на разглезващите ни женски сбирки. За което нескромно допринесох аз, приятно ми е, Софи Маринова, и моята задълбочаваща се маниакалност по виното. „Кактус” е винаги добър избор, когато ви се хапва нещо неопределено, но обезателно вкусно. Храната тук за няколко години никога не ме е разочаровала и винаги е на същото ниво, а обслужването ме кара да се чувствам като в по-скъп ресторант, отколкото всъщност е.

На дъската със свежи нови предложения пише „пресни миди”. „Само две порции са останали”, осведомява ни сервитьорът и за да не ни изпреварят ги поръчваме и двете. Едните - с доматен сос, а другите – със сметанов, но без копър. За последното се сервитьорът се предаде сравнително лесно. За хората като мен, ненавиждащи копъра, е истинска загадка защо навсякъде той трябва да се приема за даденост и твърде рядко присъства дори в описанията на ястията в менюто. „Когато имам собствен ресторант, магданоза и копъра винаги ще се сервират отделно в малки купички”, обичам да казвам. Така и ще бъде.

20:04
С Мара Отварачката постигнахме съгласие, че е ден за финансово разпищолване. Избираме сравнително скъпо вино – шенин блан 2010 на южноафриканската Kleine Zalze – любима изба. След кратко мъркане в израз на задоволство, вадя лист хартия и моля за химикал, какъвто, като всеки уважаващ себе си журналист, нямам в чантата. Черната Златка, току що присъединила се към очертаващия се пир, ми услужва и ме гледа с известна доза забава, отпивайки от ракията си. Ракия. Друг сигнал, че нещо ще се случи тази вечер, който пренебрегвам.
Налага се да си водя записки – обяснявам аз – защото, колкото и да си мисля, че ще запомня, никога не е така. Освен друго, писането е тренировка, която съм си наложила осъзнато да правя, защото иначе трудно се излиза от категориите „хубаво е - не е хубаво” или „харесва ми-не ми харесва”.

А защо е хубаво и ми харесва? След подкана от моя страна да кажат нещо по въпроса и последвалото затруднение, смятам че съм постигнала целите на убеждаването и самодоволно, полусъсредоточено продължавам със записките: фино и нежно вино, със заглушени аромати на зрели екзотични плодове, минерален дъх, усещане за ранно лято и цветен прашец. О! С последното чак изненадах себе си.
Никога няма да бъда особено добър дегустатор, защото от малка съм злояда и не обичам толкова много неща, че ми е по-лесно да изброя тези, които ям, отколкото обратно. Освен това не си падам особено по подправките. И още освен това в разпознаването на ароматите също не ми е силна страна. Добре поне, че мога да си доизмислям - ама така – автентично някак, и че писането горе долу ми се отдава. Иначе щях да съм само претенциозен винтусиаст. Сега поне съм претенциозен винтусиаст с блог.

21:12
Разговорът си тече, свеж и весел, а шенин бланът ме омайва с вкусове на ананас, мъъъничко масло....изчакайте да отворя проклетата мида... пикантни и щипещи езика нюанси...тези с белия сос определено са по-добри... приятен цитрус в послевкуса и малко горчивина.
Изводът: свежо, елегантно, много-се-радвам-че-го-избрахме-нищо-че-струва-37-лв-вино.

21:39
След това изненадващо си поръчах пиле! Нов знак, че нещо лошо ще се случи, който отново пренебрегнах. Това, ресторантското пиле, колко да е пиле. Най-вече е една аморфна консистенция, добита от свръхизрастнал бройлер, хранен не ми се мисли с какво и безвкусен като смляна хартия. Другари, за Бога, не взимайте летката за 40 дни и не си поръчвайте пилешко! Да, но тук са магьосници и толкова добре го бяха приготвили, че дори идиотското име „Пиле Езотик” не ми приседна.

Не ми приседна и бутилката La Chablisienne petit chablis Vibrant 2010, която Мара Отварачката смело поръча. Двете Златки рязко сменят жанра и се присъединяват. Никой не може да устои на шабли, било то и пти – минерално, стройно, елегантно, с лек плодов дъх, малко цитруси и много свежа трева, дъжд, талк, лека горчивина и тръпчивост...като една истинска френска аристократка в тристагодишния й замък.
Черната Златка се намесва: ”Да, трева, наистинаааа...Даже ...даже малко като току що запалена ганджа!”....”Разкарай тая цигара далече от чашата.”...”Добре де, може и да няма ганджа”...

22:06
И после дойде първото грешно решение. Да си поръчаш българско бяло вино, след като си пил предходните две разкошотии, с много малко изключения е като да излезеш на среща с едно ниско, леко разплуто и малко посредствено момче, с тридневна брада, къси крайници и неизрязани нокти. При положение, че току що си оставил в съседния бар Александър Скарсгард. Или нещо подобно. Не че не се свиква след третата глътка, но за щастие малката бутилка от 375 мл свършва бързо.

22:34
Русата Златка заявява, че трябва да се прибере. Поради невъзможност да сметнем кой колко е ял и пил, делим трицифрената сметка на четири. Малко е болезнено. И тогава взимаме ново, може би не съвсем разумно решение, but who cares about sanity – Черната Златка, Мара Отварачката и Софи Маринова се отправят към недалечния бар. Като се замисля, това не беше никак грешно решение, като се има предвид, че въпросният Wоnderbar се намира на около 25 крачки от моето местообитание, което пък ще ми спести известна доза проблеми.

23:00
Барът е пълен като за петък вечер, с което не може да се похвали през по-голямата част от останалото време. И което намирам за малко тъжно, защото е готин и никак не ми се ще да затвори скоро. Посрещат ни радушно и се възкачваме на маса в дъното. Разговорът е станал малко хаотичен, но никой не се възпротивява на загубилата ми вече почти всякаква благоприличност винена снобария, намерила израз в предложението да поръчаме най-скъпата сред шестте налични бутилки бяло вино (пак са много като за бар) и единственато, което не е точно българско – совиньон блан Two Friends The Fern 2010 от Марлборо, Нова Зеландия. 

Не точно българско, защото зад него все пак стои българин – Алекс Велянов, който от доста години кръстосва тези далечни земи, създавайки прекрасни вина.  
Единственото, за което мога да съжалявам, е че сетивата ми бяха вече порядъчно затъмнени, та не успях на максимум да се насладя на това нежно, благородно, минерално, но същевременно и пловодово вино, което, дали заради опушения бар или пък заради навлизащия в малко по-минорни и депешарски тонове разговор, ми донесе не усещане за пролетна свежест, с каквото обикновено ме зарежда новозеландския совиньон блан, а за есен, за сламени треви, за зрялост и за ”странни бонбони”, ако правилно разчитам записките си, на които имайки предвид времето и мястото, никак не вярвам.

12:40
Време е за нов неразумен ход. Черната Златка пита предлагат ли вино на чаша. Двамата приятели са пресушени. Ние все пак сме три. Предлагат й малка бутилка, чилийски совиньон. „Едно ли? За вас?”, питат. „Да, едно”, казва тя. „Не, не, две. И за мен”, казвам пък аз. Всъщност имах предвид, че и аз ще пия от него, та да донесат две нови чаши. Точно така прозвуча, както го мислех.... Или по-вероятно – не. Сервитьорката с широка усмивка носи две бутилки. И до сега остава загадка защо не помолих да отнесат едната – никакъв проблем, дори не беше отворена. Вместо това послушно отвъртях винта и си сипах.

01:10
Сервитьорката се материализира до масата с още по-широка усмивка и три шота. Софи Маринова: ”Неееееееее!” Мара Отварачката: „Тва от тия с краставицата ли са?” Усмивката: „Да, спокойно, има много малко алкохол в тях”. Софи Маринова: ”Нееееееее!”. Черната Златка: „Хайде!”

01:28
Дали искаха по-бързо да ни натряскат, че да си ходим – бяхме единствени останали в бара – или пък им бяхме просто симпатични, не знам. Но горе-долу това е краят на историята. Следващата сцена е тази, в която си слагам преполовената малка бутилчица в чантата „Аерофлот” и внимателно изминавам тези 25 стъпки до входа. Останалото е разцепващо главоболие на другата сутрин. Което обаче мина с два нурофена. А едно здраво чистене, стабилен обяд и литър портокалов фреш по-късно, всичко бе история без поука.

Има обаче послепис.
Този разказ бе проектиран виртуално в една късна неделна вечер или по-скоро ранна сутрин, когато, както винаги, ми бе трудно да заспя. Но все пак усърдно опитвах. Защото по-малко от шест часа по-късно трябваше да стана и да отида на работа, за да напиша със сдържан гняв за поредната идиотия на земеделския ни министър. Примерно. А можеше да имам просто една колонка в Някойсипост или Някойсиджърнъл, да раздухвам винените си истории и да взимам толкова, че да си позволя лофт на Пето авеню с тухлени стени, шкаф с двеста пижами и темпериращ уред за вино с поне осемнадесет рафта. И един гоблен.
Софи Маринова би подхванала: „Защоооооо няма радоооооооост...за теб...и за мееееееен”. Но аз предпочитам Saint Etiеnne: Dreams never end. This house believes in skyscrapers.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Възникна грешка в тази притурка