Оптимистично за ресторант Aubergine

Има нещо много очарователно в старите къщи, които се превръщат в бистра. И появата на всяко едно такова ново място може само да бъде добра новина, особено когато интериорът е сполучлив, а храната вкусна. Aubergine за няколко месеца се превърна в любимото място за вечеря на много притяели и познати и честно казано, почти не мога да измисля причина, поради която да не бъде.

Старата къща на закътаната уличка Карнеги 11 посреща радушно. Сякаш сте на гости у прабаба ви. Не тази от Трън. По-скоро онази от Ливорно или Ним. Средиземноморски стил, правилно, но много семпъл и като от миналото. Последното се е получило някак автентично. От пръв поглед се вижда например, че дограмите и дюшемето на пода не са нови, направени да приличат на стари, ами са си тук от доста години. Не знам дали собствениците са решили да спестят средства или е умишлено, но им се е получило добре.

Лек недостатък e това, че кафявата гама прави и помещението доста тъмно и сумрачно. Но пък свещите на масите дават романтична нотка на тази приглушеност. Основното помещение е разделено на две – с може би не повече от 7-8 маси, така че резервациите по-скоро са задължителни. На полуетаж по стълбите надолу е и залата за непушачи – малко изолирана, но пък почитателите на чистия въздух могат да са сигурни, че нито нама да вдишат нито грам катрани. Обслужването – никакви забележки досега. Сервитьорките са усмихнати и минават достатъчно често, без да е прекалено.

Снимки: От Фейсбук страницата на Aubergine

Менюто в Aubergine е нито малко, нито голямо. Акцентът е по-скоро средиземноморски, но има и доста класики като шницелът по виенски, който препоръчвам за всеки, който има колебания какво да поръча. Без грешка. Още похвали за запеченото чоризо със зеленчуци, ньоките с манатарки и задушения свонски джолан. Добра новина – хлябът го пекат на място. Моят абсолютен любимец е запеченото козе срене с боровинков сос.

Без да блестят с нещо неповторимо и уникално, ястията са в Aubergine са наистина вкусни, цените са умерени, претенциозността липсва, а това е всичко, от което се нуждае човек за една добра вечеря. Почти. Остава виното.

Лично на мен виненият лист ми идва малко постен и не добре балансиран. В средния клас преобладават българските вина от няколко по-масови марки - не че е велик недостатък, но мразя да си поръчвам от тях в заведения, защото смятам, че не заслужават цената си. Но положението винаги може да бъде спасено, щом има някоя и друга Енира. Сигурен избор е и виното от Риоха – в трите цветови гами, има и френско вино, което не съм опитвала още, както и няколко предложения от Новия свят –предимно Южна Америка. Цените са разумни.

Единственият недостатък на Aubergine се намира на един етаж под заведението и се нарича WC. Не казвам, че е гадно, но има много какво да се направи тук, за да бъде приятно. Този ресторант определено заслужава по-добри две нули. Не знам защо собствениците на заведения масово пренебрегват тоалетните си помещения – скалъпват ги по-добре или по-зле, след което сякаш забравят, че те съществуват и не полагат никаква грижа.

Всъщност повечето от тях не полагат особена грижа и към заведенията си в по-дъгосрочен план. А те изискват първо поддръжка, после – подобрения, а още по-после - промяна, нови идеи. Може би това неразбиране е причината, поради която заведенията в София се сменят като носни кърпички и твърде малко оцеляват за повече от година, след като посетителите масово се изнесат към следващата нова звезда, следвайки вълната. Традицията в ресторантьорството се изгражда много, много трудно. Още по-трудно се създават и редовните клиенти. Дано Aubergine успее да стане такова място.