Остерия Барбароса

Снимката е на Цвети Белутова от "Капитал"

Ул. Христо Белчев 32

Веднага си казвам – останах крайно неудовлетворена от посещението си в остерия Барбароса. По-долу ще се арументирам защо.

Първо обаче искам да подчертая, че направих този блог с идеята да пиша само за местата, които ми допадат, а не да хейтя останалите. Дори да имат някакви недостатъци, всички заведения описани тук, са места, които посещавам отново и отново с удоволствие. Пиша този пост за остерията обаче, въпреки че едва ли ще повторя там, защото никое друго заведение не ме е провокирало така емоционално да мисля и говоря за него и да се ядосвам.

Защото мястото има наистина толкова голям потенциал – прекрасно помещение, интериор, градина, но за пореден път собственикът му е забил в най-тъпата поне за мен възможна посока – тази на прекомерната претенциозност и надценената храна. От което пък страда цялостния дух на мястото. Точно същите проблеми – липса на атмосфера и цени неотговарящи на качеството на ястията имаше и предшественика на Барбароса – Остерия ди София.

Може и да е клише, но когато чуя италианско бистро си представям следната картина: вкусна и семпла храна на разумни цени, така че да поръчваш още и още, пивко и вкусно вино, шумни разговори, смях и още смях, разляти чаши, разсипан по покривката сос, сервитьори, които понасят стоически прищевките на подпийналите гости и им угаждат, уютна обстановка, много настроение и още повече вкусна храна и вино. Или нещо от този сорт.

От всичко изброено, в остерия Барбароса намерих само добро вино и наистина хубавата и с много стил, но стерилна обстановка. Защото посетителите се държаха като скумрии, а това им поведение вероятно бе провокирано от странната претенциозност на ресторанта, която за мен е тотално излишна.

Позитивното: наистина много хубав винен лист, основно с италианско, но не само, вино на цени от 20 до 120 лв;

стилна обстановка с изобилна, но ненатрапчива декорация с красива посуда и бутилки вино. Някой някъде по форумите беше заклеймил като неприемливи типичните покривки с червени и бели квадратчета. На мен пък те особено ми допаднаха;

голямата много симпатична градина – огромен плюс за лятото;

уелкъм комплимент – брускети и прошуто. Тези жестове винаги печелят адмирациите ми;

жесток лимонов чийзкейк!

Негативното: Два основни проблема - странно обслужване и храна с много претенция, чиито цени обаче не отговарят на качеството, както и твърде малки порции.

Да започна с обслужването - в остерия Барбароса то живее собствен живот. Останах с усещането, че целта не е да се задоволи клиента, а клиентът трябва да се нагоди спямо обслужването. Странна концепция. Така например сервитьорът отказа да донесе едновремнно салатата и основното ястие на единствения човек от компанията ни, който си бе поръчал и салата. И съвсем не пожела да възприеме аргумента, че тя не желаеше да яде салата сама, докато всички останали чакат храната си, нито пък другия аргумент – че обича да хапва салата заедно с основното. „Не, не може, госпожо, ние тук си имаме правила за хранене, не е примеливо...”. Не стига че ти се налага да се обясняваш, ами накрая просто ти отказат...Really?!

Освен това, когато кажа съвсем мило и любезно, че мога да се справя с винения лист сама и нямам проблем да избера точно това, което ми се пие без гид в италианската винена география, не очаквам да чуя ехидно: „Айде да видим как ще се справите”. Да не би да ви обидих? ИзвЕнете...

С персоналът като цяло имахме тотално различни визии за това къде се намираме. Те смятаха, че са в ресторант с поне две звезди Мишлен, разположен в замък в Нормандия, а аз пък си мислех, че съм в италианско бистро в София.

Сега за храната. 

Вярвам, че екипът от (полу)самоуки италианци-готвачи са страшно симпатични, много въодушевени, отворени и експериментално настроени. Вярвам, че червенобрадият собственик е много готин. Вярвам, че пицата им е страхотна. Вярвам още, че подбраните продукти, които участват в някои ястия, са скъпички, защото вносът им е ограничен.

Също така обаче вярвам, че паста, оцветена с мастило от сепия, е много впечатляващо решение, но не мога да разбера защо цената й е близо 20 лв за порция, не - за шепа, при положение че въпросното мастило с нищо не допринася за това тя да е по-вкусна от обичайната. Всъщност това беше една съвсем средностатистическа паста. А да, и равиолите за същата цена може би не трябва да са твърди по краищата.

Вярвам още, че патешките гърди за около 30 лв порцията е добре да не са жилави и да бъдат достатъчно, за да се нахрани поне 47-килограмов човек като мен. Без забележки за телешкото, но пък порцията бе още по-малка...Приблизително така стоят нещата и със салатите. 

И така в крайна сметка, ако и да го е имало някъде този разюздан италиански дух, вероятно се е криел зад вратата. За сметка на това видях абсолютния оксиморон – група тихи италианци! Имаше и други хора, които сякаш също смятаха, че се намират в нормандския замък, без обаче да са сигурни дали това им харесва. Поне така разчитах сериозните им лица. Останалите посетители бяха по-скоро като мен – експериментатори, които никак не останаха щастливи, доколкото съдя от някои подочути реплики..

Какво и как ще предлага остерията си е, разбира се, нейна работа. На мен просто инстинктът ми подсказва, че в този свръхдинамичен по отношение на ресторантите град, в който публиката все още няма навици да бъде лоялна и постоянна и в който единици заведения успяват да просъществуват в първоначалния си вид повече от година-две, филмът „Излишно претенциозно и надценено” в София е в късометражния жанр. 

Sports Bar Rock’n’Rolla

Снимките са от Facebook страницата на спорт бар "Rock'n'rolla" 

Ул. Цар Асен 15

На малкото, симпатично, полуприземно местенце сякаш не му излиза късмета. Дали самата локация е малко позатънтена, макар и в идеалния център, или друго, но това е вече третата му трансформация. Първо бе бистро „Бони и Клайд”, след това няколко дългокоси чичовци, тип „стари хипари”, опитаха да го превърнат в нещо като рок бар с музика на живо – неуспешен експеримент, все пак мястото е 50 квадрата, има открита кухня, а декорацията е толкова подходяща на рок’н’рол, колкото смокингът за диско найт.

Опит номер три сам по себе си е също толкова интересен.

Първо: промените в интериора не са твърде значителни. Единствено декорацията сега е по-семпла и вместо в коридора тоалетната е зад бара и до нея се стига през самата кухня с асистенция от сервитьорката: "Заповядайте, тук сме си като семейство". Ще пропусна да дам оценка на това - за едни вероятно е много мило, за други пък - неудобно. 

Второ: Еклектиката е съществено забележителна, но човек така бързо свиква с нея и започва да му харесва, та чак си дава сметка как понякога несъвместимите неща са нищо повече от предразсъдък. Спорт, алтернативен рок от края на 90-те и началото на уважаемия настоящ век, ламинат наподобяващ селски под с цъфнали цветенца, българско вино и италианска кухня са една чудесна комбинация, честно.

Спортът върви на пет-шест големи плоски екрана, всеки от които излъчва различен канал.

Музиката, предполагам, съответва на душевността на двете двайсетина годишни свежарки, които обслужват посетителите. На мен лично ми беше много приятно да послушам парчетата от  гимназиалните ми години.

Виното е само и единствено на една от любимите ми български изби Мидалидаре – пълно портфолио. Би могло барът да дължи името си на самото вино Rockenrolla – едно от най-добрите, силно лимитирани творения на избата, вдъхновено от едноименния филм на Гай Ричи – каберне совиньон, каберне фран и марло, реколта 2010. Но всъщност, местенцето е "филиал" на рок клуб "Rock'n'Rolla", който се намира под колоните на ул. Граф Игнатиев.

И накрая, но наистина не по важност: храната. Тя е малко и е написана на дъска, окачена в откритата кухня – паста, брускетки, риба и др. Приготвя я един симпатичен италианец на средна възраст, благодарение на когото опитах най-вкусната паста с морски дарове евър ("Каква иска - месо или риба?"). Толкова вкусна, че ометох чинията заедно с магданоза, който по дифолт абсолютно не понасям и който пропуснах да помоля да не присъства в порцията. Никой друг не е имал тази чест!

Divino.Taste 2012

Натоварени (в хубавия смисъл) дни предстоят за винените любители идната седмица. След новото божоле в четвъртък, имаме само ден за влезем в кондиция (или да не излизаме от  кондиция - кой както го разбира), защото уикендът на 17 и 18 ноември е най-виненият уикенд в годината. Тогава във Военния клуб ще се проведе второто издание на Divino.Taste 2012.

Ако сте от запалените фенове на виното, храната и събитията, свързани с тях, вероятно с голямо задоволство, подобно на моето, констатирате, че София вече има своя форум. Макар и млад. Първото издание на Divino.Taste бе успешно и интересно, а програмата сега е повече от обещаваща и по-богата.

За какво да внимаваме тази година:

1. Отново за 37 избрани български производители на качествено вино, които ще предложат общо над 300 вина. Разбира се, трудно е да се опита всичко, ако сте решили да останете в съзнание (с плюенето не се погаждаме). Аз лично се оглеждам за онези бутилки, които обикновено не се намират по рафтовете на магазините. А специално тази година планирам да наблегна на червените едносортови вина с по-леки и средни тела - особено тези от пино ноар, сира, мелник. Малко сякаш ми доскуча от обичайните тежки бордоподобни купажи. Не че отричам достойнствата им, просто не съм в настроение за тях.

2. Програмата с лекциите и тази година е богата и силна. Изборът варира от предложения за начинаещи до класически изложения като това на Константинос Лазаракис, Master of wine -  Тероарът на Бургундия. Значителен акцент  е поставен и върху местните сортове , за които ще разкаже Яна Петкова. Друга много интересна спирка е лекцията на един от най-известните португалски винени журналисти и лектори Руи Фалкао за подсилените вина от Порто и Мадейра. В България няма изявена традиция обядът/вечерята да завършват с десертно вино, но ако опитате веднъж, то е съвсем възможно да развиете подобен навик, защото е абсолютно много голям кеф. За жалост проблем е предлагането им - и в търговката мрежа и в ресторантите. Не трябва да се пропуска и историята на феноменалния маркетингов успех на австрийските вина - малцина са го правили по-добре. При това директно от извора - Вили Клингер, директор на Австрийския винен маркетинг.
Освен това има подходящи лекции за бъдещи инвеститори, за технолози и за собственици.
Ако съм пропуснала нещо- то също си струва.

3. Новото, лежерно и приятно нещо тази година се нарича WiFo и в дешифровка означава вино и храна. Организаторите казват, че идеята е да се създаде общност от хора, които не просто се интересуват какво ядат и пият, но искат да споделят своя ентусиазъм и страст с други хора, които мислят като тях. Така че ако това сте вие - ето го и вашето място.

И въобще, хубави дни предстоят!