LFE Gran Reserva 2009. Карменер. Трети опит. Успешен и още как

Може би помните, че само преди няколко седмици споделих болката си от несполучливата ми връзка с карменера. Е, нещата се промениха коренно преди броени дни, когато намерих в пощата си покана да получа колет от Цюрих. В него намерих бутилка карменер Гран Резерва 2009 на избата Luis Felipe Edwards (LFE) , любимият на Денислава Греве - една повече от мила дама, която направи жеста да ми я изпрати чак от Швейцария, за да ми покаже, че карменерът може да бъде и уникално удоволствие. В което тотално се убедих.

Карменерът на LFE няма нищо, нищо общо с този на El Descanso, нито дори с този на на Чилкас. Прекарах немалко време в чудене какво точно не ми харесваше в тях, но едва след като направих сравнението, намерих причината - и двете вина бяха твърде землистисти на вкус, наситени с усещане за пръст, петрол, масло, асфалт и др. Вероятно не всеки намира подобни тонове за неприятни, но на мен ми дойдоха твърде много.

В карменера на Luis Felipe Edwards обаче те не само липсват, но всъщност трябва да призная, че рядко съм опитвала толкова различно и интересно вино, което да е едновременно изключително пивко, много пикантно, но и страхотно ароматно и плодово - с преобладаващи тъмни горски плодове и сини сливи, но също и с акценти на червена чушка. Цветът му е тъмен рубин, с леки виолетови отенъци, а тялото му е плътно, мощно и много топло. А дългият послевкус оставя крайно приятно леко горчиво и леко трапчиво усещане, примесено с ванилови тонове. Изключително добро вино!

Избата от Колчагуа вали се радва на природни дадености, които се срещат на твърде малко места по света - кристално чист въздух, много слънце и топлина, свеж океански климат, но с малко валежи. Наричат долината под върховете на Андите, само на 100-тина км от столицата Сантяго, "следващата Напа". Казват, че тероарът тук е перфектен за винопроизводство. Гроздето узрява бавно и развива максималните достойнства на всеки сорт с пълна плодовост. Всъщност регионът е много популярен и заема достойно място в световната карта на винопроизводството.

Luis Felipe Edwards е семейна изба. Историята на фамилията Едуардс започва с един доктор, който емигрирал в края на 19-ти век от Лондон в Ла Серена, вторият по големина град в Чили. Неговият внук е първият от фамилията Едуардс, който започва да прави вино и оттогава традицията не е прекъсвана.

През 1976 наследникът му Луис Фелипе Едуардс Старши купува имение в това перфектно парче земя, възстановявайки стари насаждения с лозя от 1930 и 1950 г. Той обаче засажда и нови сортове, строи нова изба, оборудва я с най-модерната за времето си технология. Неговото първо винтидж вино - Luis Felipe Edwards Cabernet Sauvignon 1994, е пуснато на пазара през 1995 година и все още е търсено. Казват, че и днес то е разкошно пивко.

Избата днес е 100% фамилна собственост и е голям износител на качествени вина за 50 страни по света. Лошата новина е, че България не е сред тях. Ще ми се да добавя "все още". Надавам се някой от търговците на вино в България случайно да попадне на този пост и да поправи тази чудовищна несправедливост!

Сандвичи във Farmer's

Любимата улица Шишман продължава да се променя със страшна скорост и това важи с особена сила за номер 23, преди време познат като бар 703, а доскоро и като Taqueria. От няма и седмица там вече се помещава Farmer's - място за сандвичи, супи, салати и десерти с малко домашен и малко "зелен" уклон.

Farmer's предлага бързо хапване за радост на всички работещи наоколо. Разнообразието не е голямо, но пък са се постарали да бъде прясно и вкусно. Хареса ми това, че питките се пекат на място в три разновидности - бели, пълнозърнести и царевични, както и в няколко размера. В няколко размера са и сандвичите - малки, големи и екстра големи. Повечето предложения са с месо - свинско и телешко печено, пуешко пушено или с пилешки дробчета, но има и вегетариански - с печени зеленчуци. Цените им варират между 3 и 5 лв, а хлебчетата се продават и за вкъщи.

Ако не си падате по сандвичите, макар че тези са и с претенция да бъдат здравословни - нищо пържено, като дори картофките към тях са печени, имате избор между супа на деня - при моето посещение това беше царевична супа с анасон - и още три вида супа. Има и салати, които можете да сглобите по свой избор. Помислено е и за десерта - торти, бисквитки и шоколадови трюфели. Моят опит включваше торта от шоколадов трюфел, с която едва успях да се преборя, защото е доста тежка. От компанията се чуха много добри отзиви и от портокаловата торта със смокини и канела.

А, да, може да пиете и една домашна лимонада с мента, ако си падате по подобни напитки. Аз лично - не. И честно казано малко не разбирам свръхупотребата на "домашно" - колко да е домашно като е навън все пак. Но пък София все още не е преексплоатирана от здравословно-състейнъбъл-правимсигонамясто темата, така че засега тя поддържа интереса.

За финал - във Farmer's едва ли има нещо, дошло директно от фермата (без да бъда 100% сигурна), но пък е приятно, чисто, уютно, градско, със свеж интериор и вкусно, поне засега, местенце за бързо хранене, от което улица Шишман има нужда. Дано оцелее.

Новозеландски совиньон блан с мехурчета

Тази зима трудно се разделих с бялото вино. Едва през ледения декември се предадох и признах, че може би е ред на нещо по-таниново към съответно и по-калоричните вечери. И въпреки че още много червени вина чакат ред - и за писане и за пиене - краят на зимата вече се усеща и бързам да ви кажа нещо много важно:

Тичайте да си купите бутилка пенлив совиньон блан Vicar's Choice на новозеландската изба Saint Clair от Марлборо, защото това е един от най-вкусните и вдъхновяващи начини да се пренастроите на пролетна вълна.

Vicar's Choice е пълен разкош, който съчетава две от най-хубавите неща, случвали се някога във винарството - новозеландския совиньон блан и мехурчетата. Като всеки уважаващ себе си совиньон блан от Марлборо и този е изключително ароматен с преобладаващо тропически плодове, а ако се постараете на вкус ще усетите и лайм, пъпеш, мъничко грейпфрут.
Супер свежо и живо вино, което в комбинация с мехурчетата, създава усмивки, настроение и онзи "мммммм"-коментар с повдигане на веждите. Не преувеличавам, честна дума.

Цената му е около 21-22 лв (в Карфур и Касавино), но си струва всяка стотинка и  не бих го заменила и за най-доброто просеко, кава или каквото и да е друго пенливо вино. Сравнение с шампанско не бих направила, защото просто не е честно.
Удоволствие е да се пие точно както си е, но ако искате да е в комбинация с храна - ключовата думичка е морски дарове.

Искам да обърна специално внимание на тапата, защото за първи път виждам такава - с прост механизъм, който спестява цялото бутане, дърпане, криене, приклякане и примижване, както и рискът от счупени прозорци, лампи и извадени очи.
Просто натискате кафявата част на пластмасовата тапа,  като същевременно другата част се издърпва нагоре. По същия начин, както се борави и с капачките на минералната вода в спортни опаковки например. Тапата може да се ползва многократно, аз лично си я запазих.

Няколко думи за избата  - Saint Clair е семейна изба, която произвежда вина от 1994 година, но  собствениците, Нийл и Джуди Иботсон, се занимават с винопроизводство от близо 35 години. Името на имението идва от първите собственици на земята и прилежащите й лозя - фамилията Синклер. Днес тази семейна изба (под семейна имам предвид, че наистина цялтото семейство е заето в процеса) притежава внушителни площи с бели сортове - совиньон блан, пино гри, ризлинг, шардоне, вионие и гевюрцтраминер, но също и с червени - пино ноар, шираз и мерло.

Част от лозята на избата

В България се внася немалка част от портфолиото на избата, предимно бели вина, но също и пино ноар и малко шираз. Повечето са под марката Сен Клер, но сякаш най-разпространен е ето този, малко анонимнен на пръв поглед, совиньон блан на доста изгодната цена от 14 лв. Всъщност за всичко налично от тази изба у нас можете да се осведомите ето тук.

Оптимистично за ресторант Aubergine

Има нещо много очарователно в старите къщи, които се превръщат в бистра. И появата на всяко едно такова ново място може само да бъде добра новина, особено когато интериорът е сполучлив, а храната вкусна. Aubergine за няколко месеца се превърна в любимото място за вечеря на много притяели и познати и честно казано, почти не мога да измисля причина, поради която да не бъде.

Старата къща на закътаната уличка Карнеги 11 посреща радушно. Сякаш сте на гости у прабаба ви. Не тази от Трън. По-скоро онази от Ливорно или Ним. Средиземноморски стил, правилно, но много семпъл и като от миналото. Последното се е получило някак автентично. От пръв поглед се вижда например, че дограмите и дюшемето на пода не са нови, направени да приличат на стари, ами са си тук от доста години. Не знам дали собствениците са решили да спестят средства или е умишлено, но им се е получило добре.

Лек недостатък e това, че кафявата гама прави и помещението доста тъмно и сумрачно. Но пък свещите на масите дават романтична нотка на тази приглушеност. Основното помещение е разделено на две – с може би не повече от 7-8 маси, така че резервациите по-скоро са задължителни. На полуетаж по стълбите надолу е и залата за непушачи – малко изолирана, но пък почитателите на чистия въздух могат да са сигурни, че нито нама да вдишат нито грам катрани. Обслужването – никакви забележки досега. Сервитьорките са усмихнати и минават достатъчно често, без да е прекалено.

Снимки: От Фейсбук страницата на Aubergine

Менюто в Aubergine е нито малко, нито голямо. Акцентът е по-скоро средиземноморски, но има и доста класики като шницелът по виенски, който препоръчвам за всеки, който има колебания какво да поръча. Без грешка. Още похвали за запеченото чоризо със зеленчуци, ньоките с манатарки и задушения свонски джолан. Добра новина – хлябът го пекат на място. Моят абсолютен любимец е запеченото козе срене с боровинков сос.

Без да блестят с нещо неповторимо и уникално, ястията са в Aubergine са наистина вкусни, цените са умерени, претенциозността липсва, а това е всичко, от което се нуждае човек за една добра вечеря. Почти. Остава виното.

Лично на мен виненият лист ми идва малко постен и не добре балансиран. В средния клас преобладават българските вина от няколко по-масови марки - не че е велик недостатък, но мразя да си поръчвам от тях в заведения, защото смятам, че не заслужават цената си. Но положението винаги може да бъде спасено, щом има някоя и друга Енира. Сигурен избор е и виното от Риоха – в трите цветови гами, има и френско вино, което не съм опитвала още, както и няколко предложения от Новия свят –предимно Южна Америка. Цените са разумни.

Единственият недостатък на Aubergine се намира на един етаж под заведението и се нарича WC. Не казвам, че е гадно, но има много какво да се направи тук, за да бъде приятно. Този ресторант определено заслужава по-добри две нули. Не знам защо собствениците на заведения масово пренебрегват тоалетните си помещения – скалъпват ги по-добре или по-зле, след което сякаш забравят, че те съществуват и не полагат никаква грижа.

Всъщност повечето от тях не полагат особена грижа и към заведенията си в по-дъгосрочен план. А те изискват първо поддръжка, после – подобрения, а още по-после - промяна, нови идеи. Може би това неразбиране е причината, поради която заведенията в София се сменят като носни кърпички и твърде малко оцеляват за повече от година, след като посетителите масово се изнесат към следващата нова звезда, следвайки вълната. Традицията в ресторантьорството се изгражда много, много трудно. Още по-трудно се създават и редовните клиенти. Дано Aubergine успее да стане такова място.