Търси се идея

Снимката е на Юлето Лазарова от Дневник.

Много, много хора вече написаха къде блестящи, къде тъпи анализи за какво ще последва в България с и след протеста. Без да имам абсолютно никакви претенции, все пак ще споделя какво виждам аз след един месец преки лични наблюдения и много изчетени, изгледани и изслушани наблюдения на други хора.

Виждам една безусловно хубава новина – много голяма група хора осъзна, че е крайно време да отхвърли деструктивните идеи на политически формации и лица. И да настоява за придържане и неотклонение от европейските, демократичните, правовите и ако щете „нормалните” принципи и ценности.

Виждам и една нехубава новина – това са базови ценности, които трябва да са бетонна основа, но не съм сигурна, че те сами по себе си могат да бъдат силен двигател. Имаме нужда от по-голяма идея, която да консолидира безпрецедентно надробеното ни общество, да му зададе дългосрочна цел и да го накара да се започне да се движи напред. Каквато бе някога например Евросъюзът. Сега обаче ще е много по-трудно, защото няма готови външни цели, които да гоним, трябва да ги създадем сами вътре в страната.

Нарочно използвам  думата идея, а не лидер. Защото това е upper level,  до който най-после достигнахме. За първи път от години се идентифицирам до много голяма степен с протест, защото в последните години протестите бяха с много по-тесен фокус:

- Бедност, липса на пари, липса на работа, високи сметки;

- Срещу определени решения на властта в полза на още по-определени олигархии (например промените в закона за горите в полза на Цеко Минев и неговите бизнес интереси; Почти подарената на ТИМ Алея първа във Варна и др.);

- Срещу конкретни прояви на конкретни фигури като Сидеров (случаят с Джамията), цар Киро (убития Ангел Петров в Катуница) и т.н.;

Протестът, който достигна най-голяма дълбочина може би бе този срещу бившия вече кмет на Варна Кирил Йорданов – протест срещу една личност и нейната изродена същност.

Днес протестите са срещу идеите, които движат подобни личности, партии, а и цялата политическа върхушка. 

- Отрича се идеята, че властта може да съществува безнаказано и нагло в симбиоза с мафиотски, олигархични, външни за дъжавата и нейната европейска принадлежност и други противообществени интереси;

- Отрича се, че държавата може  десетилетия  да не се развива или поне не с темповете, които са нужни;

- Както и че е възможно почти всяко зло да остава безнаказано;

- Отрича се и цялата идея на личността на Сидеров – че може да проповядваш откровен фашизъм в Европейския съюз и всичко да ти се размине; (Сидеров и генезиса му са си доста интересни теми и за тях може да се прочете в блога на Нервната акула, както и в този на ЕвгениТодоров.)

Една много голяма група протестиращи хора този път вдигнаха летвата и ще е трудно да паднем под нея. Това обаче е по-малко от начало....

Имаме нужда от силна проактивна идея, която да ни обедини, която да ни накара да се движим, а заедно с нас и цялата държава.  

За мен по-важен е въпросът не кой, а какво ще кара влака. Със силно резервирани чувства към червения политолог Юри Асланов съм, но съм съгласна с твърдението му в едно интервю за Дневник, че „нито Кенеди, нито Де Гол или Чърчил са били образци за морал, но идеите им са увличали след тях цели народи... Хората вървят първо след идеи, а след това след други хора”.

Този, който роди идеята ще бъде лидерът. Или по-скоро, който успее да я развие. Но търсенето му само по себе си, като самоцел е не просто ненужно, но и почти невъзможно в сегашното състояние. Цялото общество е в параноя. Разделението е между:

- партиите във властта (БСП-ДПС-Атака) и тези отвън (ГЕРБ, Реформаторски блок и др.);

- между самите опозиционни партии (Борисов обвинява блока, че са платени от КТБ, вътре в самия блок отношенията са трудни, а свързващите нишки твърде крехки);

- между партии и неправителствени организации и други граждански групи (то не бяха соросоиди, то не бяха платени от групировки, кръгове, партии, от съпругата на президента, от вечното зло Костов и квото се сетите);

- между граждани и граждани (на протестиращите навсякъде им се превиждат провокатори – къде резонно, къде не);

Ако вкараме в това уравнение и медиите става още по-страшно.

Жестокият натиск от страна на властта към гражданското общество прави сетивата толкова параноично изострени, че всеки подозира всеки. 

Днес например много хора бяха на мнение, че журналистът Асен Григоров е маша на Бойко Борисов, защото бе написал във фейсбук, че намира за тъпо готовата вече магистрала Тракия да не бъде отворена за уикенда, а чак в понеделник. Да, ама малко преди това подобно изказване направил и Борисов. Григоров може и дори да не го е прочел, но пък няма значение – изведнъж става по-логично той да е човек на Бойко, отколкото просто да му се иска да пътува по-бързо до морето в събота сутрин...

И след като всичко и всеки е дискредитиран, не може да се очаква който и да е механично издигнат лидер като контрапункт на статуквото да бъде възприет и приет като напълно чист и легитимен. Идеите обаче могат да бъдат приети и те могат да доведат до консенсус.

И каква е тази идея? Нямам някакъв отговор. Приемаме, че сме обединени от проевропейските ценности, те обаче трябва да са база. Друг е проблемът, че не са за всички и борбата за превръщането им в основа ще бъде водена тепърва и ще бъде много, много трудна.  Одвъд това обаче тези ценности едва ли могат да бъдат мощен локомотив, който да дърпа страната напред и да консолидира обществото. Могат да са само релси.

Във вечната мантра реформи също не виждам особен потенциал. Те обезателно трябва да бъдат направени, но едва ли могат да са обединяваща цел. Реформите са страшни за хората, те са промяна, промяната е в сферата на неизвестното, неизвестното плаши.  

От друга страна тези фундаменти могат да бъдат представяни достатъчно привлекателно, така че да вдъхновят, да обединяват, да мотивират, да носят изпълнимо обещание за просперитет (каквото те неизменно имат), за бъдеще. И това също е идея. А идея + талант = лидер.

Така че призивът е към политически активните хора (съвсем не задължително партийно активни): започвайте да мислите. 

Балкански винени трепети

Тепърва ще откриваме балканското вино, това е сигурно. Хубавото е, че вече започнахме. Фестивалът на балканското вино през отминалия уикенд беше едно чудесно и вярвам -успешно, събитие, което открехна вратата към този колкото стар, толкова и нов регион. 

Какво видях и опитах:

Умишлено избягвах българските изби, които бяха и мнозинство (все пак сме домакини) – не, че не ги харесвам, напротив, но досегът с тях и техните продукти не е труден, докато по-голямата част от избите-гости не са представени на българския пазар, така че струваше си да им се обърне внимание.

Откритието на деня, при това далече не само моето откритие, бяха вината на Heaps Good Wines, собственост на симпатягата Ник Гии – новозеландец и съпругата му Мария - словенка. Ник, небрежен и усмихнат, обикаляше от щанд на щанд, пръскайки чар и добро настоение, но с малко търпение човек можеше и да го завари и зад собствените му вина с убийствено свежарските етикети.

Не само етикетите обаче си струваха, струваха си и зрялото и богато пино гри, изразено плодовия блауфренкиш и особено двете пино ноар – много елегантни и с правилния цвят :) Особено това с името Gambling Priest, от които са произведени само 590 бутилки. Надявам се да се намери търговец, който да се престраши да внася вината на Ник, защото със сигурност те ще намерят (даже вече намериха) фенове в България.

Турската Suvla от полуостров Галипули е друга изба, която ме впечатли. Честно казано исках да опитам повече турски вина от местни сортове, но за жалост пропуснах майсторския клас посветен на тях (и ме е яд!), а на самото изложение не видях друга турска изба. Suvla е млада изба – основана 2009 г, ползва предимно собствени лозя, засадени през 2003 г., но и купува известни количества грозде от други региони. Все пак сравнително малко, така че може да се приеме, че вината са характерни за Галипули. Избата ползва и български енолог – Димитър Димов, който беше и зад щанда - млад, компетентен и очевидно талантлив. Опитах бялото кюве – непретенциозно, но свежо; виното от местния сорт Kınalı Yapıncak (който просто не знам как да произнеса), което изненада и със свежест, и със плодовост и със минералност; както и награденото от International Wine Challenge 2012 и Decanter World Wine Awards 2012 Suvla Roussanne-Marsanne Grand Reserve 2011. Тези два сорта, които сме свикнали да чуваме все в комплект заради белите купажи от Рона, според Димов виреят много добре в топлия климат на дарданелското крайбрежие. Резултатът е вино с пълно тяло, с много свеж богат плодов нос, с подправки и цветя. 

Розетата на избата също бяха много интересни – изключително нежния блъш от местния сорт карасакъз и розе Сур – доста по-плодово и тропическо. Карасакъзът 2012 – също награден от Decanter World Wine Awards 2013, изключително ми допадна - вино, което е и деликатно и неангажиращо – в най-хубавия смисъл, пивко, плодово, с меки танини. Пропуснах голяма част от червените вина на избата от международните сортове, макар повечето да бяха оценени с nад 85 точки и със сигурност са били добри и завърших със Suvla SUR 2010 – един наистина класен 90-точков купаж (от Master Sommeliers' Istanbul, 2012 ), жив, елегантен и комплексен. При това сякаш без да страда от балканския (или поне българския) синдром на агресивните, юберпищни и танинови червени вина.

При Калоян Гюпчанов от WinWines вреше и кипеше, тъй кото той представяше единовременно вината на Боровица и на няколко словенски изби. Допадна ми Verus, сравнително млада (от 2007 г.) семейна изба от региона на Щирия (близо до границата с Унгария и Хърватия), която впечатлява със совиньон блана и ризлинга си, но много приятни бяха и белите вина на Tilia Estate от долината Випава (разположена между Алпите и Адриатика) в югозападна Словения – совиньон блана и особено плодовото и сочно пино гри. Пино ноарът пък е създаден от лози с много нисък добив и е отлежавал е в словенски и френски бъчви.

Следва Vina Caric от далматинските острови на Хърватия. Допадна ми едно от двете им бели вина - Cesarica, бленд от двата местни сорта Marastina and Kuc, което беше по-свежото и с по-плътно и добре структутирано тяло от двете. Доста приятни бяха и вината от типично хърватския сорт плавац мали, като две от тях - Plovac Ploski 2008, единият от които отлежавал в барик, бяха чудесни комплексни и елегантни вина.

Македонците от изба Тиквеш, разбира се, демонстрираха класа – все пак това е единствената балканска изба с вино, получило 94 точки от Робърт Паркър. Местния вранец си го бива и сам, но и в комбинация с другия местен сорт – плавац, във виното с име Бела Вода със заветните 94.

Няколко думи и за гръцките вина – на мен лично ми допаднаха повече местните червени, отколкото бели сортове и вина от тях. Последните често бяха с изразени мускатови и цветни тонове, по които никак не си падам. На повечето от тези, които опитах сякаш им лиспваше и достатъчно свежест и киселинност. Особено интересни бяха розетата и по-точно цветът им. Няма идея защо, но всички гръцки розета, представени на фестивала, бяха цикламеноподобни на цвят, макар да не бяха така сладки, както очаква човек с този плашещ цвят:)

Общите ми впечатления за гръцките вина всъшност са съвсем положителни, макар да ми оставиха някакво неясно, малко ретро усещане, което ми е трудно да дефинирам все още при липсата на достатъчно срещи с тях.

Снимки: аз и Гладната акула

„Б” като без етикет Nouveau

В началото будеше по-скоро безразличие. После любопитството надделя и дори се стигна до кратък период на еуфория. Трендът през последните няколко години пък е този на отрицанието: „абе пробутват ви някаква евтина френска измишльотина за много пари”, „тва е някакъв киселчок, който няма нищо общо с хубаво вино” и, разбира се, класическото: „тва същото си го пия при баща ми/дядо ми и е много по-добро”. 

Всеки трети четвъртък на ноември, денят на божоле нуво, резонансът от масовите реакции спрямо младото френско вино от сорта гаме отявлено ме дразни. И ако успея все пак да пропусна коментарите във форумите или в социалните мрежи, то задължително ще се случи да чакам на светофара поне с един „експерт” по божоле нуво.
Излишно и некоректно е обаче да сравняваме джанки и сливи. Още повече да сравняваме компот от джанки и сладко от сливи.

Това обаче не е текст за младото божоле, нито за особеностите на народопсихологията ни, а за божолето без етикет Nouveau и неговите достойнства – то може да бъде пивко и плодово вино, което създава усещане за лекота и неагажираност; може да бъде също така плодово, но с повече дълбочина и с по-сериозна заявка за размисъл; а в най-качествените си проявления е елегантно, стройно вино с комплексен характер, пикантни аромати и вкус и кадифени танини. Или казано иначе – вино с качества и стил много отвъд непринудената лекота, сочност и небережност на нуво.
И ако божоле нуво е вино, което част от българите все пак са опитвали поне веднъж, то другото божоле е изцяло terra incognita. За съжаление вносът му е повече от ограничен и докато това е така, то ще остане непознато за родната публика. Знанието и информацията обаче са мощен и ценен инструмент, който може да промени отношението, а и пазарното статукво. Не че сме длъжни да харесваме виното от гаме – предпочитанията и вкусът са лични. Все пак то заслуважа шанс и повече внимание. Най-малкото, защото е различно*.

Това на снимката е...то всъщност си няма име в смисъла, с който сме свикнали. Баща му се казва Беноа Тришар – това е името на избата, в която е произведено. Тришар е един от производителите на вино в Brouilly – едно от десетте «крюта», обединени с името Cru Beaujolais – най-високата в качествено отношение степен в региона Божоле в Бургундия. Божоле е малко странен остров насред бургундското море от пино ноар и шардоне. Особеното е, че там се отглежда само и единствено гаме. А вината от десетте градчета на Cru Beaujolais - St. Amour, Julienas, Chenas, Moulin-a-Vent, Fleurie, Chiroubles, Morgon, Regnie, Brouilly, Cote de Brouilly, се отличават с най-високо качество, индивидуалност и потенциал за отлежаване поне 5 години. Понякога и малко повече.
На етикетите на тези вина няма надпис Beaujolais, а само името собствената им апелация – в този случай с големи и някак закачливи букви пише Brouilly.

Познанството ми с бултилката гаме бе кратко, но ми донесе изключително удоволствие. То ухаеше на вишни и червени боровинки, тялото му бе свежо, леко и ефирно, допълнително стегнато и от температурата на поднасяне - около 14-15 градуса. Танините почти не се усещаха, а за живота си от общо три години бе успяло да развие ненатрапчиви нотки на сливов мармалад, кожа и подправки, които задържаха удоволствието в послевкуса.

Компания му направи порция домашно приготвени котлети от сьомга на фурна, но кулинарните вариации, с които то може да се съчетае са изключително богати – виното от Cru Beaujolais търпи комбинации от много видове храна – както по-тежки местни и рибни ястия, така и вегетарианска кухня и дори етническа кухня - всъщност, бутилката от снимката бе закупена от еврейско дели (т.нар. "delicatessen" – деликатесни магазини, в които също и сервират храна) в Париж и пристъстваше в менюто с преобладаващо кашерни ястия. Цената му в търговската мрежа е малко над 10 евро, което за френския стандарт, разбира се, е повече от изгодна цена.



Сбогувах се с бутилката гаме с известна тъга – срещата ни бе инцидентна, а в родните магазини то се намира повече от рядко. Едни от много малкото предложения са например гаме Julienas и Fleurie – две от другите десет крюта на Cru Beaujolais, на познатия вече у нас производител и на божоле нуво Джордж Дюбоф.
Иначе при по-богато предлагане и добра цена, аз лично бих предпочитала гамето като компаньон и за обяд, и за следобедна раздумка с приятели, и за непретенциозна вечеря. Също и през лятото, тъй като се пие охладено – 13-14 градуса за по-младите вина – до три години и около 15-16 градуса за по-старите.

Вината от Cru Beaujolais не са единствените от Божоле, които заслужават шанс, макар и да са най-качествените. Друга класификация от качествени насаждения е Beaujolais Village, която обединява лозя от общо 38-те общини в региона и чието предлагане у нас е също органичено до шепа вина от двама-трима производители.
От лозята на Beaujolais Village се прави както божоле нуво, така и вина, които излизат на пазара през пролетта и се отличават с повече полодовост от тези в Cru Beaujolais, но с по-малко потенциал за отлежаване – до две години. На етикета им най-често пише Beaujolais Village, но ако виното е направено само от лозята на едно населено място, може да носи и името му.

Това са приятни, пивки, сочни вина, които също си пасват чудесно с широка гама ястия като козе сирене, пиле, барбекю, рибни или зеленчукови ястия и дори салати. Сервират се още по-охладени – също до 12-13 градуса. При подобна температура и с подобни ястия (и дори още повече) се сервира и третият вид гаме – от Beaujolais. Името се отнася до всички лозя в региона Божоле, които не са Cru Beaujolais или Beaujolais Village, но също така виното не е нуво. От тях идва общо взето половината от цялото производство на Божоле. Това са свежи, леки, плодови, ароматни вина, които търпят не повече от година.

И така – към основния въпрос. Shit*y wine ли е божолето? В началотото на миналото десетилетие един винен критик – Франсоа Мос, пише, че продажбите на божоле като цяло страдат и това се дължи на маркетинговия шум около божоле нуво – това vin de merde (л*****о вино) – божоле нуво съсипва имиджа на цялото Божоле, ядосва се той.
От друга страна обаче именно маркетинговата истерия, която божоле нуво постигна на големите, нови, неразработени пазари като Япония, Китай и др. накара милиони потребители по света да разберат какво е това Божоле въобще и къде се намира. Всичко друго е въпрос на личен вкус и на наложени стереотипи.
Джорд Дюбоф – Кралят на божолето, е започнал маркетинговия си поход, за да убеди потребилетлите, че едно младо, свежо, леко и плодово вино, може да бъде също огромно удоволствие, макар и по-различно. И до голяма степен е успял.

Така че ако пренебрегнем предразсъдъците и стереотипите и дадем шанс на божолето – нуво или не, може да открием, че то може да бъде истинско съкровище – ако е в точния момент, на точното място и с точните хора. И разбира се – с вкусна храна. 

_____________________

*Вината от Божоле са различни, не само защото се правят само от този иначе рядко използван сорт - gamay noir à jus blanc или накратко - гаме. Те са създават по различна технология. Става дума за въглекиселата или полу-въглекиселата мацерация. При нея чепките грозде се слагат цели в резервоара, без да се пресоват. Естествената тежест на горните пластове притиска долните, те се смачкват и пускат сок – така наречения самоток. Така започва ферментацията. При нея се отделя въглероден дисоксид, който изпълва затворения резервоар и предизвиква вътрешно клетъчен процес на ферментация при несмачаканото грозде. 

Или казано иначе, сокът започва да ферментира вътре в самите гроздови зрънца. И тъй като почти няма досег с външната част на ципата, където се съдържат основно танините на гроздето, то резултатът е свежо, плодово вино почти без танини.
Целият процес трае едва 4-5 дни при божоле нуво и около 10 дни при Cru Beaujolais и Beaujolais Village. След това сместта се пресова, стабилизира и бутилира. И voilas!