Готови ли сте за винен тур

След две седмици на плажа мързелът не само не е отминал, но се е и задълбочил. Мисълта за работа е леееко стресираща, а мисълта "я се стегни и напиши нещо за блога" води до естествено продължение в друга мисъл:  "уффф, я да си дочета книгата". Така че положението е oldies but goldies. 
Един текст, който написах за списание Бакхус преди два месеца заедно с няколко други текста (всички са налични ето тук. ). Информативно и малко образователно. Дано е полезно.

Снимка: winesharenetworking.com

През 2007 година българска правителствена делегация се завърна от Тоскана - един от най-впечатляващите винени региони на Европа. И вероятно омагьосани от неустоимия чар на осеяните със семейни изби като звездна карта тоскански хълмове, представителите на властта смело обявиха: ”България ще развива винен туризъм”. В последвалите години се похарчиха неизвестни по обем, но солидни суми – държавни и европейски, които български организации и чужди експерти усвоиха за проучвания и разработване на винени маршрути. Междувременно все повече и повече нови, модерни винени изби и шата отваряха врати в България – част от тях с мисъл за предизвикателството на винения туризъм.

И ето ни днес. Вдъхновени от тематични филми като „Отбивки”, от неделните публикации в пресата за столетни бургундски замъци, или пък от разказите на приятели, току що завърнали се от същите прословути тоскански хълмове, вероятно сте готови за едно винено уикенд пътешествие. Наложеният лайфстайл стереотип изисква то да включва преминаване през рустикални пейзажи, няколко романтични изби тип шато, вкусна храна, може би дори гурме и нощувки в малки симпатични хотели. Готови сте. Виненият туризъм обаче не е съвсем готов за вас. Маршрутите съществуват, но по-скоро във брошурите, рекламиращи българският туризъм в чужбина, отколкото реално.

Чужденците във фокус

Туроператорите, които предалагат организирани винени турове на чужденци, се броят на пръсти. Някои от офертите пък са направо плашещи – представете си шестдневно лудешко препускане от София, през Мелник, Пловдив, Ивайловград, Поморие, Русе и обратно в столицата. Все пак някои от тях успяват да доведат по една шепа винени ентусиасти, най-вече от Германия, Русия, Румъния и Япония. „При нас са може би не повече от десетина човека на година”, казва председателят на сдружението за алтернативен туризъм и собственик на туроператора „Одисея - Ин” Любомир Попйорданов. Това са предимно индивидуални туристи със специфични интереси, за които се изготвят и индивидуални предложения.

На масовите летни туристи в България туроператорите предлагат еднодневни екскурзии до близки изби. На север „звездата” е Евксиноград, а на юг - шато „Медово”- на двадесетина километра от Слънчев бряг. То е изградено с цел да бъде именно туристически атракцион – етнографски комплекс с работилници за традиционни занаяти, ресторант, хотелска част дегустационна и малка изба, в която отлежават бъчвите, но няма собствена производствена част и близки лозя.

Пречките за слабия интерес от чужбина са няколко. На първо място фактът, че младата българска винена индустрия тепърва трябва да печели популярност и да отвоюва отново позиции на международните пазари – някои от които нелепо загубени от лековати „винари”, решили че могат просто така да продават некачествено, но скъпо вино на пазари като английския - може би най-престижният в света. На второ място е нескопосаната и неефективна реклама на българския туризъм в чужбина. И на трето – лошата инфраструктура. „Повечето прогодни за винен туризъм изби са до затънтени села до които трудно да се стигне дори с кола, а какво остава с голям автобус. В това отношение топката е в полето на държавата”, казва председателят на винарската камара Пламен Моллов.

Кой мисли за вас

Но да оставим чужденците настрана. Важният сте вие. Когато говорим за специализирани видове туризъм, независимо дали голф или винен, експертите имат един и същи съвет: спечелете вътрешната публика. Посещенията от чужбина са доходоносни и престижни, но местните хора са тези, които ще ви крепят прз цялото време. Още повече, че в България потенциалът е голям – ние все още сме пазар, доминиран от твърдите напитки и домашното производство.

Проблемите пред българина, решил да си подари винена разходка, обаче започват още от планирането. Има няколко единични обекта, които ще ви посрещнат с отворени обятия по всяко време, ще ви предложат настаняване в хотелска част и дори глезотии като винено СПА и други атракции – например „Старосел” до Хисаря,  „Тодорофф” в Брестовица или шато „Копса” до Карлово. Това обаче на пракитика са колкото винарски, толкова и туристически обекти.

В останалите случаи обаче най-лесно ще бъде да си вземете отпуск, защото избите масово не работят през уикенда и никога по време на официалните празници. Когато все пак откриете тази, която ще ви посрещне в събота или неделя, задължително се обадете най-малко седмица по-рано. Повечето изискват предварителни резервации.

Всеки за себе си

Най-сложното идва, ако не желаете да се ограничавате само с една изба, а искате да преминете през две, три или повече, които все пак са на близко разстояние една от друга. Положението става съвсем невъзможно ако иската това да не са просто случайни изби, а такива с наистина качествено производство и добро вино. Макар в България да има няколко региона с голяма концентрация на винарни, ще откриете, че всъщност отчайващо малка част от тях едновременно имат собствени изби, приемат посетители, имат условия за дегустации, работят през избраното от вас време, а предложеното вино е поне в диапазона приятно към добро.

За съжаление призивите за клъстърен подход, за сътрудичество, за взаимопомощ, не са дали голем резултат. Опитите на регионални винени и туристически сдружения и някои туроператори в тази насока са по-скоро неуспешни. „Истината е, че избите масово не желаят да работят заедно. Те не се интересуват и от хората по пътищата, пътуващите българи, които с удоволствие биха спряло да разгледат, да опитат, да купят”, казва Любомир Попйорданов. Малцина са постигнали известен успех по находчив начин. Така наприемер „Катаржина” работи с няколко туроператори, които организират екскурзии до Турция. Избата в Сакар е приятна отбивка по пътя на родните туристи, тръгнали към южната ни съседка. Това обаче са по-скоро изключения.

А храната?

По думите на Попйорданов, друг недостатък пред винения туризъм у нас е фактът, че избите масово пренебрегват кулинарията. „Не е достатъчно просто да има вино. Хората пътуват с идеята за „вкусно”. Развитите дестинации предлагат точно това – вино и регионална, местна кухня, плюс културни забележителности”, казва той. Защото кулинарният туризъм от своя страна пък е част от културния туризъм. Собственикът на „Одисея-Ин” е убеден, че правилната насока е клъстерния подход, който да обедини местното предприемачаство в трите насоки – винопроизводство, производство на локални, био или уникални за региона храни и културни/природни забележителности. Останалото е маркетинг.

Обяд или вечеря в България предлагат основно избите с хотелска част, макар и може би не с гореизброените продукти, както и може би още една – две, например „Катаржина”. В  повечето случаи обаче най-вероятно ще бъдете разочаровани от гризините или миниатюрните хапки, с които ще бъде съпроводена дегустацията. Ако въобще има такива. Може би е от липса на опит, на ноу хау, на предприемаческа култура, но винарите все още масово не са осъзнали, че виненият турист не е пътуващ пияница, който иска да употреби максимално количество (лошо) вино, а пътешественик, който търси запомнящо се изживяване, удоволствие и внимание.

Два пътя

Отвъд тези неудачи, българските винари като цяло опитват да  прилагат подхода на консервативна Европа към винения туризъм. При него правенето на вино е светая светих, а туристическото посещение на изби – второстепенна част, която помага на  от популяризацията. При това виненият туризъм се въприема през призмата на по общо разбиране за туризма като пътуване за удоволствие. Има обаче и друг модел, в който виненият туризъм е отделен бизнес. При това изключително печеливш бизнес.

Новият свят. Родината на жанра винен туризъм. Всички, които някога са посещавали Напа или Сонома вали в САЩ или Бароса вали в Австарлия или Марлборо в Нова Зеландия, знаят колко много предимства има тяхното отношение към винените турове, над които собствениците на изби в България си струва да се замислят.  

Тук понятието дегустационна такса почти не съществува. В България, за да опитате три, пет или седем вина на избата, трябва да заплатите между от 12 и 40 лв. В Италия и Франция таксата варира от 15 до 50 евро. В Калифорния, Бароса вали или Марлоборо обаче това  в повечето случаи е безплатно. На  винения бар гостите могат да опитат всичко, което пожелаят. Включително и най-добрите вина на избата. Нещо, което няма да ви се случи в България, където преобладаващото мнение на винарите е, че туристите заслужават да си платят, за да опитат по-посредствените предложения.

Къде продаваме

„Разликата е в това, че докато Стария свят разчита основно на търговията по традиционните канали – продажби през магазини, вериги, ресторанти или хотели, в Новия свят целта е туристът да бъде впечатлен и спечелен, за да си закупи вино от избата. Има изби, които реализират почти всичко на място”, казва Любомир Попйорданов. И наистина в Австралия, Нова зеландия и САЩ голяма част от избите не разчитат само на големите търговски вериги. Чрез организирането на винени уикенди и турове те успяват да увеличат многократно директните си продажби, т.нар. cellar door sales. В момента по този начин се реализира около 35% от продукцията на повечето австралийски изби например.

Изключително развита е и услугата на доставките. Ако туристът остане доволен от избата, той не просто ще си купи бутилка или две, а едно или две кашончета с различни вина, а избата ще му достави до вратата. И това няма да бъде еднократно. Повечето от винените туристи, особено в Щатите, стават дългогодишни клиенти на избите, които са ги очаровали.

Очевидно е, че България е на светлинни години от този изключително успешен търговски модел. Далече е дори от по-консервативния европейски модел. В последните години обаче компании направиха големи и успешни инвестиции в красиви изби, които заслужават да бъдат посетени. Сега е време просто да променят мисленето си. Няколко малки стъпки. Отворете вратите през празниците и уикендите. Работете с местните производители на храни – заедно ще си помагате, ще се допълвате, ще се рекламирате един друг. Запознайте се със съседите си и заедно поканете българите. Те все още са сигурни, че дядо им прави най-доброто вино. В България обаче вече има добри професионалисти, които създават качествено и хубаво вино. Убедете ги в неговото предимство и те ще ви се отплатят.

French mood – L’Etranger

Френско бистро L'Etranger
София, ул. Цар Симеон 78

България и френска кухня – тези две думи в комбинация веднага будят в мен два основни въпроса, на които трудно намирам точен отговор.

Първият е, защо у нас френските ресторанти не успяват да пробият и да се задържат– няколко през годините отвориха и затвориха. 

Едно от вероятните обяснения е, че в представите на българите френската кухня е нещо прицвъцнато, твърде претенциозно, „по-сложно” от не особено пищните, дори семпли хранителни навици, които сякаш са станали част от нашето ДНК и обезателно - скъпо. 

По отношение на последното не смея да дам категорична оценка. Признавам, че не съм посещавала повечето от френските ресторанти, които за кратко просъществуваха в последните години, за да преценя доколко скъпи са били. Подозирам, че най-вероятно са прекалявали с цените, целейки се в по-платежоспособната класа и опирайки се на стереотипа – френско-скъпо-заможни хора. Да, ама в България платежоспособната (90% от която е дебеловратата) класа все още не харесва да има „борче връз пържолата” (а.к.а. стрък розмарин).

Що се отнася до останалото – изумително е как може да имаме не-е-за-мене-тая-работа-отношение към френската кухня, при положение, че заради нея хранителните навици на целия цивилизован свят са такива, каквито са. Включително и нашите. Макар и да не си даваме сметка, факт е, че заради френската кухня обикновено се храним степенно – салата/предястие/основно или супа/основно и т.н. Или пък че десерът се консумира накрая, защото един французин - Ескофие, пръв слага границата между сладко и солено в храненето-нещо, което днес е естествено като дишането. Френско „изобретение” са гарнитурата, ордьоврите, сосовете и т.н., и т.н., както и 90% от техниките за приготвяне и обработка на храната. Да не говорим за виното, сиренето и още стотици неща.

Вторият въпрос е, как вече повече от 10 години френското бистро L’Etranger в София все пак успява да оцелее.

 Убедена съм, че единствено чужденец (собственикът на Летранже – Оливие, е французин) може да отвори френско бистро с цени над средното за града в район, популярен с етническото си разнообразие – за съжаление в не особено позитивен контекст за жителите на София. Става дума за улица Цар Симеон 78, където гледката на старите софийски, предаващи се пред ентропията вече къщи и кооперации е едновременно малко потискаща, но и крайно любопитна, а да почерпите с цигара и огънче минаващият покрай вас окъсан арабин-събирач на картони за вторични суровини докато пушите пред ресторанта, в който ще оставите месечния "доход" на този човек за една вечеря, е колкото озадачаваща, толкова и вдъхновяваща картина.

Л'етранже е супер!

Чувала съм, че преди десетина години това е е бил първият ресторант с меню-дъска в София. Менюто и днес е на тази дъска.

Най-вероятно ще ви настани и ще вземе поръчката ви съпругата на Оливие – Митана, което ще ви накара да се почувствате желани и на точното място, защото никой не може да ви обслужи по-добре от собственика.

Храната е прекрасна, а поднасянето й е близо до изкуството. Не виждам смисъл да описвам колко интересна и вкусна беше салатата с патешки воденички, патешките гърди и младото петле с гарнитурките в малки купички, порцията калмари, която приличаше на извадена от онзи як фууди каталог на Икеа или пък сладоледът от зехтин. Ще трябва сами да опитате и оцените.

И сега пиперливия въпрос: Скъпо ли е в Л'етранже? 

Ами първо си отговорете на въпроса какво значи за вас скъпо. Ако не можете да си позволите да отделите повече от 20 лв за вечеря, значи това наистина не е вашият ресторант. Не че няма нищо за под 20 лв, но едва ли ще ви е приятно да прекарате вечерта на едно предястие и минерална вода. За комфортна вечеря - с предястие, основно, десерт и вино, мислете в порядъка на 60 лв на човек.

Във всеки друг случай: Когато говорим за все пак масови заведения, прави ми впечатление, че в София (разбира се има и много приятни изключения, но) "скъпите" заведения са основно три вида:

1. собственикът е наел помещание с топ локация, хвърлил е маса пари за интериор – най-често безвкусен и несполучлив, налял е още повече пари, за да популяризира някак кухата си претенция и сега се опитва да си изкара паричките ASAP, предлагайки посредствена храна и евтино вино с 500% надценка. А посетителите се кефят, щото са хванали фашона за шушона;

2. тези, които не блястят с нищо повече от скромен, но уютен интериор и  вкусна храна, която е по-скъпа, но защото е приготвена с качествени продукти, някои от които се намират изключително трудно на бг пазара или пък въобще не се намират и се налага да се внасят специално. И Л'етранже е от тях;

3. най-масовият вид може би- има по нещо и от двата предходни.

И все пак, за да не ме упрекнете в твърде голямо ръсене на суперлативи – може би една освежителна боя няма да дойде зле в Л'етранже, както и известно преосмисляне на винената листа – предимно френски и доста скъъъпи вина – от 50 лв нагоре. Изборът не е съвсем нулев, макар че е крайно ограничен, и за хора с по-средни възможности (около 35 за бутилка) – заложихме на вионие от Ямантиев – Сингъл Винярд Резерва 2010. Много приятно, нежно и пивко вино, с акценти на зрели есенни плодове, с доста плътно, дори леко маслено тяло. Интересно вино със собствен характер, което определено се услажда. 

Леки летни винени дни

Половината от присъстващите на снимката вина вече са минало и заминало, а останалите все още чакат подходящия момент. И все пак не е излишно да споделя малко впечатления, които надявам се да помогнат все на някого за по-лесния избор на точната бутилка за повода, обяда, вечерята, компанията, закуската....

Розе Брут на Едоардо Миролио 2008
Свежо, деликатно и фино пенливо розе, истинско удоволствие, при това без да преувеличавам - напротив, към българските вина съм особено подозрителна и мнителна. Миролио обаче ме изненадоха наистина приятно. В избата до новозагорското село Еленово от доста години вече търпеливо се занимават със сорта пино ноар, от който е направено и това пенливо розе и явно успоритостта има значение. То има нежен плодов аромат на малини и ягоди, без плодовете да са натрапчиви, а в същото време има и изразена минералност, което го прави свежо, леко за пиене с или без храна. Ако изберете да е с храна - най-добре нещо морско. Цената е около 20 лв.

Добре е да знаем: пенливото розе на Миролио е произведено по класическата технология т.е. балончетата се получили при вторичната ферментация вътре в самата бутилка, а не в общия резервоар. В България много, ама много малко изби правят пенливо вино, а още по-малко-по класическата технология. Ако се не лъжа, пенливо розе обаче прави само Миролио.

По същата техноловгия е произведено съдържанието на съседната бутилка - Едоардо Миролио Брут - естествено пенливо вино от шардоне, на което все още не му е дошъл редът, докато бутилката в другия край на снимката - chardonnay fresh carbonated 2010 на винарска къща Варна e допълнително газирано - много слабо обаче, колкото мехурчетата да погъделичкат езика и да предадат на виното допълнителна свежест, така че не минава в графата "пенливи вина".

Пино гриджо Ca'Marengo 2010 от изба Тенименти, Венето в Италия. За цената си от малко под 10 лв си е много добър избор, който слава Богу нямаше аромат на мръсни чорапи веднага след отварянето си, както доста други негови събратя в същия и малко по-нисък ценови клас. Или пък аз все на такива попадам. Дори е някак симпатична тази им особеност. 

Това вино е освежаващо, леко, ненатрапчиво и непретенциозно. Умерено минерално, усещат се и нежни акценти на плодове - круша и ябълка, което го прави по-сочно. Чудесен избор, с който да заредите хладилника...така...да има за горещите дни. 

Също може да се пие и без храна, просто като аперитиф, но на мен лично ми направи компания и една юнашка порция марокански кускус с няколко вида сирена. 

Castillo de Molina Reserve 2009 на изба Сан Педро от Касабланка Вали, Чили.

Тук става дума за чилийски совиньон блан, лежал в дъбови бъчви. Което е доста непривично за моите рецептори. Посрещна ме с мощна атака - и ароматна и вкусова, на зрели тропически плодове, малко пъпеш и още по-малко цитруси, както и на дъб. Толкова силна, че трябваше да минат две-три чаши, за да може да се усетят ясно и други акценти - по-тревни и минерални. Признавам, че такъв интензитет ми дойде твърде много. 

За това наказах останалата половина от бутилката да стои засрамена в ъгъла на хладилника. И няколко часа по-късно тя се държа много по-въпитано и сдържано за моя радост, освен това, за да ми се подмаже явно, бе развила и едни крайно приятни океански, водораслови аромати. 

И все пак- това не беше моето вино - твърде много плод, беше ми и силничко в смисъла на усещане за алкохол, а и май предппочитам совиньон блана млад и свеж, а не лежал в дъб. Иначе виното е свежо, плътно, с дълъг финал и послевкус и ако ви допадне няма да съжалявате за 14-те лева, които ще дадете за него. 

Прескачаме две позиции до Max Reserva 2008 chardonnay на Errazuriz, също от Касабланка Вали, Чили. Едно от вината, които можеха да се опитат и на прекрасната дегустация на Winebox. Max Reserva e вино, което може да намажем на филийка - толкова маслено, плътно, топло и вкусно. Отявлено се усеща и дъба, в който си е почивало осем месеца и който придава препечените нотки и ванилията в послевкуса. Свежия елемент идва от плодовите акценти, малко цитрус и минерали. Има и нещо пикантно, което пък съвсем доомагьосва положението.

Страхотно вино - сериозно, тежко, но и много елегантно. Цената е 25 лв. - не е малко,  но пък виното си заслужава. Що се отнася до храната - заложете на по-тежки ястия. В моя случай комбинацията беше ето такава. Допадна ми и социалния елемент в политиката на компанията, както се вижда на етикета.

И накрая Nelson Cliffs - совиньон блан от Нова Зеландия, импортиран и бутилиран обаче в България от Домейн Бояр. Това е много приятно вино, което не блести с нищо кой знае колко особено, но пък има всички характеристики на новозеландския совиньон блан - свежест, плодова пищност и достатъчно минералност. И  това според мен е напълно достатъчно, за да бъде сигурен избор за непретенциозен обяд/вечеря у дома, че дори и повече, при това на много добрата цена от 8.50 лв. 

За сотерна, който е полегнал кротко долу не питайте - Акулата чака вдъхновение за кулинарния му партньор. Ако нищо от изброеното все пак не ви се нрави, винаги можете да заложите на шабли - кралят на шардонето.

Това на снимката  най-горе бе донесено от Франция, където цените му не са проблем за хоратa, но за жалост в България е скъпо -25-30-40 лв и нарастват с всяка допълнителна думичка след "chablis" - chablis premier cru и chablis grand cru. Ако цените ви притесняват, въобще не се срамувайте пък да си купите бутилка  шабли, което внасят за Карфур (снимката тук) - няма си марка и изба производител, а само защитено регионално наименование и е вероятно най-евтиното, което се произвежда - около 14 лв бутилката, но пак е по-добро от повечето други шардонета без дъб в близкия ценови обхват, които ще намерите в търговската мрежа.

Та това е засега. Другия път ще преобладава розето.