събота, 27 август 2011 г.

Розово лято – Енира розе 2010


Малко закъснях с този пост, тъй като представянето на розето на „Енира” се случи поне преди месец и половина, но пък за хубавите неща никога не е достатъчно късно. Собствениците на бранда „Енира” – изба „Беса вали”, твърдят, че тяхното розе е най-доброто, създавано до момета в България. С всички уговорки, че подобна оценка е твърде индивидуална и субективна, все пак съм склонна да се съглася. Ето моите причини за това:

Избата е сравнително малка, но за щастие малък е и асортиментът им. Освен „Енира Розе” там се произвеждат още пет бранда - „Енира”, „Енира Резерва”, „Easy”, „Syrah by Enira” и „BV by Enira”. Опитвала съм всички, без последното и личното ми мнение е, че за съотношението си качество-цена са идеални. И нямам причина да се съмнявам, че „Беса вали” са подходили към розето със същото внимание, както и към другите си вина.

„Енира розе” 2010 е купаж от 40% пети вердо, 40% сира и 20% мерло, като и трите сорта се отглеждат в землищата на самата изба. Може и да си кажете, е и какво от това, защо е важно. Ами защото за много винарни е практика да изкупуват грозде от цялата страна, а това определено има значение в уравнението.

Розето е много странно и деликатно животно. Всички знаем, че то има смесени характеристики – както на червеното, така и на бялото вино, и обикновено се посочва като „универсален компаньон”, нещо като общоприет компромис, подходящ за много ситуации. Аз пък съвсем не смятам, че това е така.

В зависимост от това от какви сортове се прави розето (винаги червени), то може да бъде много леко, свежо, с по-изчистен минерален характер, с деликатен плодов/флорален аромат, но може да бъде и по-тежко, натрапчиво, таниново или пък подчертано плодово, дори твърде сладко. Всъщност, съвсем не е все едно коя бутилка розе ще вземете от рафта в магазина, нито пък има гаранция, че то ще е „универсалният компаньон” за ситуацията ви.

Освен всичко друго, да се ориентираме по етикета, ако нямаме сериозни познания, е доста трудно. В България розето не е съвсем непознато, но сякаш за първа година има толкова широко предлагане на марки и изби. Ако само до преди 2 години в супермаркета между двата големи рафта с червено и бяло незабележимо се кроткаха 5-6 розови бутилки, то тази година розовият рафт е равен с другите. И повечето от тези розета са купажи. Ако все пак можем да си представим приблизително какво ще представлява едно розе от мерло, от кабрне фран, от пино ноар или от зинфандел, то опитайте да си представите какво ще бъде едно розе от всички тези сортове, взети заедно...никакъв шанс.

След всички тези протяжни разсъждения, твърдя, че розето на „Енира” наистина е този универсален компаньон, за който говорим. То е леко, свежо, ароматно - с деликатен и ненатрапчив плодов и флорален нос и изключително сипматичен цвят на сьомга. Може да се пие както с доста широка гама от храни – салати, паста, риба, плодове и т.н., така и без тях - просто чаша-две, а дори и повече, като аперитив на обед, в ранния следобед, след работа или в топлите летни вечери.

Това е и маркетинговата идея на избата за това вино. До края на август то се предлагаше в няколко софийски заведения по формулата „чаша за две” – Toba&Co, One more bar, Къщата с часовника (която обаче в ремонт!), К.Е.В.А и др. Производителите искат да го наложат като алтернатива за следработното питие – да се отнасяме към него така, както към джина с тоник или мохитото. Лично за себе си твърдя, че отдавна съм открила удоволствието от студена чаша бяло вино/просеко след работа. Сега обаче имам още една алтернатива. И колкото повече, толкова повече.

.

.


понеделник, 1 август 2011 г.

Отбивки-2. В Созопол

Може би заради по-небрежния дух и десетките безсънни купонджийски нощи с преспиване на плажа от гимназиалните ми години, но Созопол винаги ми е била по-любимата гръцка колония, макар че приликата с по-северния събрат - Несебър, е огромна. Същото се отнася и за ресторантите, като просто можете да прочетете отново встъпителния абзац от предния пост за Несебър - скъпа риба, при това основно средиземноморска, едни и същи менюта, почти нищо типично местно и различно.

В Созопол все пак нещата са малко по-добре. Може би, защото тук все пак липсва такъв мощен генератор на туристи за едно хранене, какъвто е Слънчев бряг за Несебър, та ресторантите трябва да се постараят малко повече, за да привлекат посетители. Горе, над скалите, няма голямо развитие. Там, по улица "Морски скали" (ако се не лъжа) са старите кръчми, някои от които не са променяни от десетилетия, с остатъци от балкантуристки нрави, завишени цени заради гледката и т.н. Има и по-нови кръчми - от последните десетина години, които обаче са малко скучни и твърде стандартни, макар че за повечето -и стари и нови, казват, че в тях се готви вкусно (не съм била във всички все пак).

Механа Ксантана е сред звездите на битовите механи над скалите. Погледната от долу си е цяла романтика

Като по-интересна зона се очертава обаче алеята покрай пристанището, където десетина ресторанта се борят за вниманието на туристите. За разлика от по-битовите кръчми на скалите, тези до пристанището търсят своето място чрез морско-рибарската тема - по-обстойно рибно меню, рибарски мрежи, лодки и т.н. класики в жанра.




Има и няколко различни - единият залага на стария градски стил, макар че не знам точно минавал ли и е той нявгаж през Созопол. Другият пък - Ди Вали е може би най-класният ресторант в стария град-семпло модерен, с претенция за по-висок стил.


Едно от двете интересни места, на които попаднах, е преобразуваният бар на сала на пристанището - някогашната "Текила" - сега е рибен ресторант Fish me. Салът е пребоясиан в бяло и синьо, с доста приятен интериор, вече си има и съвсем прилична тоалетна на място, каквато липсваше преди.



Менюто е кратко, но приятно - смесица между гръцка и японска кухня. Има и суши, което НЕ препоръчвам, защото беше най-лошото, което съм опитвала ззасега. Извън това обаче кухнята е добра. Това което опитахме - пресните миди, гръцка салата, рибни кюфтенца - ми хареса много. Има и много хубави вина - от Стар и Нов свят, нещо което както в Созопол, така и в Несебър е голям проблем, защото царе на положението са евтините брандове на не особено тачени от мене бг изби като Търговище например. Но тук предлагаха дори вина на изба Лапостол, браво за което. Заедно с всичко това вървят и малко по-високите цени, да речем като в по-модерните заведения в центъра на София.


Пресни миди от близките ферми, задушени с бяло вино във Fish me


Гръцка салата, рибени кюфтета и чаша хубаво бяло вино

И накрая - откритието: В по-вътрешната част на градчето, до добре познатата кръчма "Античният кладенец" (близо до входа на новия музей с крепостната стена) едно мило семейство предлага жестоки домашни вкусотии. Заведението дори си няма име и работи само за вечеря. Доста вехти маси и пластмасови столове са наредени под навеса и по тротоара, като от улицата ги дели стена от олеандри.


Цялата тази непретенциозност обаче е измамна, защото тук опитах най-великите скариди в масло и чесън, пълнен патладжан, домашни пържени картофи, които, колкото и да ми е трудно да призная, са добри поне колкото моите.


Останалата част от неголямото меню-няколко салати, скара и риба на съвсем народни цени, вярвам, че също е било жестоко, защото това беше единственото заведение в цял Созопол тази година, пред което се чакаше за места от хора с всякакъв социален статус. Ей така трябва.

За особено апетитните снимки отговорна е Гладната Акула.
.
.
.
.