Винобар "Булерия"

Отдавна се каня да напиша няколко добри думи за винобар „Булерия” на Патриарха и Раковска, точно срещу Първа градска болница и ето че му дойде най-сетне редът. Преди година на това място се кипреше магазинче с турски стоки – шноли и шалове, което кризата отнесе, но пък на мен лично новото превъплъщение ми се струва по-полезно – какво по-хубаво от добър винобар на две крачки от дома ми.

На „Булерия” сякаш всичко му е наред. Даже повече от наред. Виното е прекрасно, храната е вкусна, обстановката е приятна, а честичко се случват и специални събития – дегустации, презентации и др. Поради всичко това винобарът си има своите фенове, като явно е много добре оценен от чужденците в София. Прави ми впечатление, че част от посетителите са такива, а снощи примерно сред тях имаше и двама наистина много важни висши дипломати с титли Негово и Нейно превъзходителство пред имената, които няма да споделя, за да не влизам в ролята на медийна клюкарка :)

В „Булерия” може да се пие вино по два начина. Винената листа е достатъчно богата, без да бъде толкова богата, че да направи избора невъзможен. Личи си, че е правена много професионално, защото е перфектно балансирана между български и чужди вина от Новия свят и Европа, както и между различните категории цени. Самите сортове и вина пък са интересни, като от българските за радост почти липсват масовите производители, но за сметка на това са подбрани много добри вина на по-малки изби с по-бутиково производство.

Любимото ми е обаче виното на чаша. На таблото с предложенията на деня винаги има изписани няколо (шест или седем) вида – бели, едно розе и червени. Тъй като в момента е зима и червените вина са по-предпочитани, те бяха и повече на брой – неро новело, малбек, който за съжаление беше свършил, мерло и сира. През лятото преобладаваха белите, но сега са само две – шардоне и совиньон блан.

Вината на чаша може да са български или чужди, но за всеки случай винаги са прекрасно подбрани, наистина качествени вина и то на умерени цени – около 5 лв за чаша за това качество ми се струва доста добре.

Снощния пир започнахме с италианско неро нувело – младо и много свежарско пивко вино, продължихме с мерло, което се оказа чудесна находка – изба вила Юстина, Пловдивско. Мерлото „Премиер” на тази изба е топло и плътно, но ме изненада с много богат плодов аромат и вкус и по-малко танини, което пък го прави доста пивко. Накрая завършихме и с по две чаши сира от Арежентина – първата по наше желание и още по чаша като комплимент от заведението. Последното предполагам се случва, защото с приятелите ми сме от тези компании, които обичат да се позастояват в заведенията, докато се достигне онзи ефект, когато всичко става омайно и сладко. Поради същата причина може би още при първото ни посещение в „Булерия” ни почерпиха с разкошни равиоли със сметана, трюфели и пресен лук.

Така и така стигнахме до храната, нека каже и няколко думи за нея. Снощното хапване бе подплатено с плато сирена и колбаси и вкусна порция телешко задушено. Менюто в „Булерия” е кратичко и включва – четири вида салати, няколко предястия като брускети, гуакамоле и паста, четири основни, както и платата сирена или колбаси в няколко вариации. Десертът е един и е според деня. Напълно достатъчно като за винобар, още повече, че готвачът се справя наистина чудесно, а цените са повече от умерени.

И накрая няколко думи за обстановката. Винобарът е на два етажа. Долу атмосферата е по-винарска, защото там са етажерките с вино, но пък горе е по-разчупено – с масички и барове. Декорацията включва, разбира се всякакви винарски атрибути- бутилки, тапи, етикети, дори капаците на дървените каси с вино. Единственият недостатък според мен е изборът напрекалено твърди настилки, което лишава помещението от уют с една идея и го кара леко да кънти. На фона на всичко останало обаче това далеч не е достатъчно, за да развали по какъвто и да е начин чудесните ми впечатления.

Поздрави за „Булерия” и само така! Поздрави и за вила Юстина, ето тук е и сайтът на избата.

II. Як купон в Маастрихт

Ето каква е работата: Маастрихт, както и цяла Холандия, е равен като длан. Един единствен хълм се издига в края на града и на него са разположени старите градски укрепления - крепостта Св Петър. Клубът на нашия човек се помещава в допълнителна постройка, долепена за крепостната стена. „Днес празнувам десетия и последен рожден ден на моя клуб. За съжаление, властите на града решиха, че трябва до края на годината да махнат постройката, тъй като крепостните стени са културна ценност. Така че партито ще е голямо, поканил съм всички и вие идвате с мен”, заявява господин собственикът.

Крепостта Св. Петър

Толкова ми се спи, че направо лошо ми става като чувам това. От друга страна думата парти винаги ми е действала меко казано освежаващо, така че след кратка, но страшна вътрешна борба, ставам и тръгвам.

Пред хотела ни чакат таксита, които ни отвеждат директно на мястото. Тъй като си е далечко от центъра на града, получаваме и ваучери за такси, с което да се върнем. Аз вече съм дълбоко впечатлена от това внимание и грижа, но още нищо не съм видяла.

Яд ме е единствено, че ни изненадоха с това парти и фотоапаратът остана в хотела, така че не можах да го документирам. Ще трябва да ви го опиша, така че да разберете за какво иде реч.

Клубът е пълен с няколкостотин души. Маастрихт е град с размерите на Велико Търново, така че предполагам, тук са всички сравнително важни хора от града. На входа една секси мацка ми окачва на врата брандирана връзка с отварачка на края. Въобще не мога да схвана защо ми е това, но всички си имат такива. Минута по-късно разбирам каква е ситуацията.

Клубът се състои от една голяма и две по-малки зали. Едната стена всъщност е външната част на самата крепост, а межу камъните има свещи. Огромни старинни огледала и полилеи са комбинирани с модерно обзавеждане. Страхотна еклектика, която между другото е характерна за целия Маастрихт. Във всяка зала има по десетина хладилни витрини, пълни с безалкохолно и бира. Ето за какво са отварачките – хладилниците на разположение и всеки взима колкото и каквото си пожелае, отваря и пие.

На трите бара се предлага само вино – няколко вида бяло и червено. Отделно от това са изградени няколко временни бара, на които бармани забъркват 7-8 вида специални лонг коктейли. Още по-отделно от това сервитьори се разхождат с табли, на които носят още по-специални шорт коктейли и шотове.

За капак на всичко из помещенията сноват и няколко страшни каки, препасани с патрондаши, само че вместо патрони, в тях за затъкнати пури – всякакви видове и размери. Това, което трябва да направиш, е просто да се усмихнеш на девойката, тя идва, разпита те за да разбере какво би ти допаднало, избира пура, разпалва я така, че събира погледите наоколо и ти я слага в устата. В едната зала на заведението се пушеше, защото е частно парти, въпреки че пушенето е изцяло забранено в заведенията из града. Все пак хората предпочитаха да пушат навън, предполагам по навик.

В някакъв момент собственикът излезе на малката сцена и ни посвири на тромпет. През другото време вървеше музикална програма (с малко странна ретро денс музика ама такива са те холандците), в която се редуваха диджеи и живи изпълнения.

Започва да ми се завива свят от цялото това изобилие. Пия от всичко по много, но вече съм толкова преуморена, че почти халюцинирам, а алкохолът нито ме вдига, нито ме сваля. Не преставам обаче да наблюдавам хората. Всички са стилни и изискани, но някак по-кежуъл, няма тигрови шарки, няма пайети и лачени обувки, няма тежки гримове и кичозни златни бижута. Друг свят. Въпреки цялото изобилие в течение на нощта не видях нито един пиян човек, нито една изцепка.

В 12:00 обаче музиката секва. Това беше, дами и господа, законът не позволява повече. Чак сега забелязвам и цивилните служители на реда, които са били дискретно присъствие през цялото време. Десет минути по-късно домакините ни канят да продължим партито в ориенталски клуб в града. Аз обаче вече наистина нямам грам сила, колкото и да е изкушаваща офертата. Таксито ме води до хотела, шофьорът ми отваря вратата, а аз му подавам ваучера. "Благодаря, госпожице, пожелавам Ви лека нощ". И докато заспивам след над 40 безсънни часа, си мисля, колко много бих желала това да е моята родна страна - с възпитани и любезни хора, които наистина живеят толкова добре. А утре е ред на чаровния Маастрихт, който чака да бъде изследван.

I. Вкусно в Маастрихт

От онази порода хора съм, които обичат да си поспиват до късно и за които разбуждането и ставането сутрин, дори и в приемлив час (след десет), е доста мъчна работа. Гледам лошо, псувам на ум, скърцам през зъби и бързо премислям възможно ли е да отложа задълженията в замяна на още час-два сън...В случая не, защото ме чака полет за Брюксел някъде около 6 сутринта. Логично решавам, че няма да лягам въобще, но към 3 не издържам и едночасовата дрямка само прави положението още по-лошо.

Пътуването си го започвам като истинско зомби. Терминал едно, лоукост полет, тълпа не особено лицеприятни хора, само дето чанти с кокошки няма. Успокоявам се с мисълта, че отивам на много хубаво и много цивилизовано място-там, където се създаде обединена Европа – Маастрихт.

В началото на миналата година получих покана да присъствам на учредяването на Европейска асоциация на кетъринг компаниите в Маастрихт, Холандия. Boring as it can be, но събитието се случваше по време на едно от най-големите и реномирани изложения за гастрономия в Европа – BBB и специализираната му част за професионалистите в кетъринговата индустрия - European Fine Food Fair. Решавам, че това си струва и естествено не сгреших.

На летището в Брюксел ни посреща представител на домакините. Качваме се в топлата удобна кола и точно след час и половина сме в Маастрихт. Докато колежката ми не спираше да каканиже, в опити да завърже приятелски разговор с изтръпналия риж младеж, който ни возеше и надутото лондонско конте, което също взехме от летището – шефът на една от големите европейски кетърингови компании, аз успях да дремна около половин час в колата и слава Богу, защото сън нямаше да видя още поне 18 часа, а като се има предвид, че не бях спала и през нощта, часовете нарастваха притеснително много. Но за това после.

Настаняваме се в доста семплия в северен стил хотел от веригата NH и тичаме към изложбения център за събитието. Няма да описвам как се учредява европейска асоциация, но ще кажа, че не приличаше на нищо, което съм виждала на българска почва. Имаше диалог, имаше работни групи, които се променяха на ротационен принцип след всеки панел, имаше брейнсторминг на кръгла маса, имаше принципи, записани с маркер на дъската, председател с име ван Гог и изказвания от рода на „Ако някой си мисли, че е тук, защото така ще постигне предимство пред конкурентите си, по-добре да напусне, защото ние сме се събрали, за да погледнем отвъд локалните и вътрешнодържавни пазари и да определим приоритетите, които ще са от полза на цялата индустрия- от най-малките до най-големите”. И всичко това при абсолютна прозрачност пред погледите на журналисти от цяла Европа и студенти от Висшето училище по туризъм в Маастрихт, за което ще разкажа подробно в отделен пост.

The dutch bakers...

На обяд слизаме в специално заградена за нас част от залата насред изложението, която с най-подръчни материали е превърната в изискан ресторант. На входа-по чаша пенливо вино – ободряващо. Следват онези странно чаровни ордьоври в течен вид. Аз лично не си падам по супите и гледам доста подозрително към течната храна принципно, но това излежда така любопитно, че няма как да не опитам. Пресушавам две чашки до дъно със сламките – нещо кафяво със сметана и нещо зелено със сметана – и разсъждавам дали ще е неприлично да си взема още. Пустата му молекулярна кухня можела да бъде и вкусна. Обяд от телешко със сини сливи и десерт от не помня какво, но всичко беше наистина на ниво.

Месни деликатеси от Германия

След следобедната част на срещата вече ми се спи унищожително много. Имаме само три часа до вечеря. Решавам, че няма да ми стигнат да се наспя и всъщност е по-добре да инвестирам половината от тях, за да разгледам изложението, още повече че имам специален пропуск за малката зала, в която не се допускат простосмътни- European Fine Food Fair, професионалната част на изложението, запазена зона само за бизнес-ту-бизнес контакти. Там обаче, както подсказва и името, са най-изисканите храни. Това изложение за кетъринг и гастрономия се организира в града от над 55 години. Всъщност, оказва се, че Маастрихт малко по малко се е превърнал в гастрономичния център на еврорегиона Маас-Рейн, който включва части от Холандия, Белгия, Германия и Франция.

Гъбарят изглеждаше малко налудничво, хохо

И, разбира се, компании от тези страни показват най-доброто на изложението, а Маастрихт е домакинът, защото си го е заслужил- с едно от най-добрите висши училища за туризъм в Европа, с петте си ресторанта със звезди на „Мишлен” (в един от които вкусно са си похапнали основателите на Европейския съюз след подписването на документите) и още три в съседни градове, с прекрасните си бири, хлябове и вина. Винопроизводството е стар занаят тук, който в последните години се възражда все повече. Маастрихт се слави и с един от най-добрите хранителни пазари в региона, както и с няколко кулинарни фестивала.

Време е за готварско шоу

Но отново към изложението – минаваме от щанд на щанд, разговаряйки с изложителите ту на английски, ту на немски, ту на френски. Навсякъде те посрещат с усмивка за снимки и не, не можеш да си тръгнеш, докато не опиташ продуктите. Едва не умрях след солидно парче желиран джинджифил, но човекът зад щанда почти буквално ми наля в гърлото две чаши бяло вино през смях – much better?-oh yeah thank u!

Имаш крава...

Препоръчвам на всеки, който има път в тази посока през януари, да мине през това изложение. То е повече като произведение на изкуството, където щандовете наподобяват неповторими кулинарни картини, а продуктите са необичайни и аранжирани като за изложба. Неразделна част от шоуто са и подиумите, на които майсторите демонстрират своите умения в готварството, сладкарството и дори в лате арта.

И малко лате арт

Време е за вечеря. В ресторанта на четиризвездният NH Hotel са приготвили за всички участници в учредителната среща шестстепенно меню, включващо пълнен омар, сорбе, шоколадов мус, пържоли със сини сливи (отново, явно е бил сезона) и т.н. Гостите никак не изглеждат впечатлени обаче. Може и доста по-добре, е коментарът на единия от тях, въпреки че на мен ми се вижда много повече от добре. Но да, това са все пак шефове на едни от най-големите и скъпи кетърингови компании, те знаят колко по-добре и колко по-изискано може да бъде.

Изкуството на подправките

Количеството храна и вино към него и топлия и уютен ресторант така ме приспиват, че едва си държа очите отворени. Пресмятам, че вече са минали около 36 часа, в които съм спала около час и половина. Вече си представям мекото легло.

Нищо такова, другари. Представителят на домакините – собственик на две кетърингови компании в Маастрихт, музикант, преподавател в университета и собственик на нощен клуб, обявява, че днес всички сме негови почетни гости...

To be continued

Вкусна разходка в "Пето Авеню"

Честно казано не знам какво се случва в София, но мине се не мине седмица и отварят нов ресторант в централната част и то кой от кой по симпатичен. Толкова, че скоро ще започне да ми става трудно да избирам.

„Пето Авеню” е американски ресторант, който се помещава в стара градска къща на улица „Раковска” 174 в отсечката между Канала и Васил Левски. Не е чисто нов, но може да мине в графата сравнително нови. Двата етажа се различават като дизайн, но са модерни и уютни. Лично на мен долу ми беше по-приятно, макар че горе е по-удачно за големи компании. А с последната такава направихме такъв хранителен пир, че ще оставя снимките да говорят сами за себе си.

Хареса ми и персоналът – усмихнати и любезни хора. Не знам защо ресторантьорите толкова се оплакват от липсата на добър персонал. Постоянно се натъквам на такъв в новите ресторанти, които се отварят напоследък. Може би всъщност хората работят добре, когато попаднат на уютно място, когато шефът ги смята за съществена част от цялото, а не за работен добитък и когато обслужват възпитани клиенти. Такива като мен, разбира се :)

Пилешка фахита

Сега за храната: американски ресторант означава американска храна. Каква е тя?

Менюто е доста богато всъщност и включва популярните Калифорния стил пици (още не съм пробвала но чух суперлативи в сила на най-добрата пица в София), Бъфало крила, Сейнт Луис и Джак Даниелс ребра, телешки стекове приготвени по желание на клиента, традиционните бургери и автентичен чийзкейк. Друга съществена част е кухнята от Централна и Южна Америка, която е популярна в Щатите, приготвена обилно с подправки, но не са пропуснати и няколко азиатски специалитета. Храната изглежда много добре, вкусна е, а цените са може би само с една идея над средното средно.

Снимката с гигантската порция свински ребра беше неспасяемо лоша, за това я спестявам, но бяха едни от най-вкусните, които съм опитвала и то в количество, което ще нахрани всеки мъжага или поне две дами.

Джак Даниелс стек

Свински котлет върху царевично канапе със сос чимичури

Азиатски стър фрай

Похвала и за винената листа с вина от България, Европа и Новия свят. Разнообразни както във вида си, така и в цените си – нещо, което от пренапъване да са много шик на много места го пропускат и винената лисата започва от 40 нагоре.

Още един плюс-има ежемесечни, ежеседмични и ежедневни промоции.

Опитвам се да се сетя нещо, което да не ми хареса – засега няма. Браво!

Penfolds Forever

Преди няколко дни влязох в магазина да търся нещо съвсем различно от вино, но виното ме намери само. За голямо мое щастие из търговската мрежа вече се намират произведенията на австралийската изба Penfolds, с култов статус по света. Откакто съм започнала да се интересувам от вино, си имам мечта – да докопам бутилка Grange на Penfolds. Досега не ми се е удало, основно защото струва близо 500 лв...Но дори да можех да си позволя тази цена, щях да съм затруднена от факта, че вината на тази изба доскоро не се намираха из търговските обекти у нас. Може би само в най-специализираните. Благодаря на Бибендум за промяната на статуквото.

Магазин на Penfold's в Сидни през '30-те години на миналия век

Та, това което магазинът предлагаше е Penfolds, Rawson’s Retreat, шираз и каберне совиньон 2006. Цената му е около 18 лв. Виното е разкошно, изключително ароматно, с нотки на горски плодове, но и на шоколад и подправки, дъб. Плътно, меко, топло вино, което чудесно би се вързало с по-тежки меса и сирена, макар че трябва да призная, че булилката беше изконсумирана с паста с аншоа, пармезан, каперси и маслини и много добре ни се получи.


Името Роусънс Ретрийт представлява препратка към каменната вила, построена през 1845 г. от д-р Кристофър Роусънс Пенфолд в известното лозе Магил в Аделаиде, Южна Австралия, където той, заедно със съпругата си Мари и дъщеря си Джорджина, са се установили и създали винарната Пенфолдс.

Особено симпатична в Penfolds ми е и бутилката – много класическо ретро, с класическа форма и цвят, ярко червено гърло и най-обикновени хартиени бели етикети с релефен надпис Penfolds, който никой не може да сбърка, дори и слепец. Извинявам се за лекьосания етикет на снимката, но така бързах да си сипя от него, че малко поолях.


Беше истинско удоволствие и само си мисля, какво ли удоволствие би било Grange. То e създадено през 50-те години на 20 век от Макс Шуберт и е може би най-популярното автралийско вино и дори е включено в списъка на културното наследство на Австралия. В началото Grange се правило от шираз и малък процент каберне совиньон. През последните десетилетия Grange се състои главно от шираз - от много стари лози в Бароса Вали. През 70-те години на 20 век Grange предизвиква сензация, когато на дегустация във Франция побеждава всички реномирани европейски вина.

След тази винена революция и вече е трудно да се каже кой е the master of syrah. Аз лично избирам австралийската интерпретация на сорта. Там той е по-мек, по-плътен, по-кадифен. В същото време обаче е много тежък, мощен и концентриран. Не обичам да си служа с винарската терминология (а и не мога), но бихте ме разбрали ако ви кажа, че ако отпиете от един хубав и качествен австралийски шираз неподготвени, ще усетите онова сковаване на гърлото, от което се кашля. (Чудесна съм с описанията на вината, няма що, знам си го :)

Наздраве!

Ars longa

Стремежът на българските изби да си играят с непознати за публиката в България сортове все пак се оказа тенденция, която се задълбочава и разпростира. Преди две-три години българските винари залагаха на класическите, но не много разпространени тук сортове като совиньон блан, шенин блан, каберне фран, пино гри. Напоследък избите търсят вдъхновение във все по-далечни кътчета на света.

Преди седмици на пазара се появи първият български малбек от Mezzek на Катаржина. Трепери, Аржентино! Признавам, че не съм го пробвала, но пък си позволявам иронията, защото Катаржина от своя страна си позволи тотално да скапе масовите си вина, след като стартира наистина много добре. Български синдром. И за жалост отпадна изцяло от шопинг листата ми.

Но да се върна на темата. Наскоро бях на представянето на новата серия вина на Домейн Бояр – Ars Longa. Избата честно казано не ми е от най-любимите. Скъпите им вина са хубави, но скъпи, а тези в средния им клас рядко ми допадат.

Ars Longa обединява 5 червени вина. Първото е изцяло от сорта барбера – у нас не, но по света иначе популярен сорт, особено в Италия. Това е и единственото изцяло сортово вино. Останалите са доста интересни купажи:

Каладок, каберне фран и каберне совиньон;

Рубин, мерло и каберне совиньон;

Мавруд и рубин;

Сира, каберне фран и мерло;

Въпреки цялата претенциозност с името на серията – Ars Longa (изкуството е вечно) и фактът, че презентацията на вината наблегна повече на етикетите с картини на Да Винчи, Рафаело, Чиголи и др. , отколкото на качествата на вината, хубаво е, че първо: местните сортове като рубин най-после започват да си проправят път отново към бутилките; и второ: купажирането на сортове (популярни и непопулярни) е водещата тенденция в света, а едносортовите вина настъпват към по-бутиковите и майсторлъшки ниши, така че догонваме тенденциите.

Струват ли си вината? Ами ще ви кажа като разбера колко струват всъщност:) Серията според мен би трябвало да е в средния клас, така че ако се появи в магазините на цени над десет лева, едва ли ще закупя. Може би само последното – сира, каберне фран и мерло, което беше тежко, гладко вино. Поне така мисля, защото останалите четири чаши преди това, може и да са замъглили сетивата ми.

Събитието всъщност не беше дегустация, а по-скоро обилно наливане с вино, така че наистина ми е трудно да преценя трезво качествата на вината от Ars Longa. Със сигурност приятни и дори интересни. За жалост в ХА беше доста студено, което се отрази на температурата на виното - бяха по-хладни, отколкото е нужно, за да се усетят всички аромати. А и след втората чаша ми беше малко все тая.

Да кажа обаче и няколко думи за събитието.

Очаквах събитие тип дегустация-по-малко гости и по-голям акцент върху качествата на вината. Домакините обаче а моя изненада бяха спретнали нещо тип много „светско” – може би над сто души изпълваха коридорите на Художествената академия – наистина много сполучлив избор на място, особено за представянето на вина с толкова претенциозно име. Журналисти и пиарки...много пиарки...певачки, поетеси и поетесковци, актьори..много актьори... сервитьори с килнати шапки, препускащи с платата кетъринг (нужно беше да ги сталква човек, за да се докопа до манджата!), саксофонисти, манекенки, редови медийни пияници и тук таме по някой друг винен специалист... Всички с по чаша в ръка и ако не надаваш твърде много ухо на разговорите им, аха да си помислиш, че нещичко разбират и от вино. Камерите и фотоапаратите обаче бяха в твърде голямо изобилие, както и безкрайното позиране, за да се заблуждава човек дълго. Пърформънсът включваше и една небрежно позираща менада.

Цялата тази суетня обаче ме наведе на мисълта, че кризата може би наистина е поразминала, щом компаниите отново са започнали да си позволяват сравнително неефектвини събития с големи мащаби. Доброто старо разточителство. Дано, дано!